Джоанн Харрис - Рунически знаци

— Разкажи ми още — подкани го тя. — Разкажи ми за Аезир.

— Казах, че съм събирач, не разказвач.

Но Мади не се отказваше.

— Какво е станало с тях? — попита тя. — Всички ли са измрели? Или Безименният ги е хвърлил в Черната крепост при змиите и демоните?

— Така ли разправят?

— Нат Парсън го казва.

Едноокият презрително изсумтя.

— Едни умряха, други изчезнаха, трети пропаднаха, четвърти се изгубиха. С новото време дойдоха нови богове и старите бяха забравени. Може би това доказва, че не са били никакви богове.

— Тогава какви са били?

— Те бяха Аезир. Какво друго искаш да ти кажа?

Той отново се извърна, но Мади се вкопчи в него.

— Разкажи ми още нещо за Аезир.

— Няма друго — отвърна Едноокият. — Има ме мен. Има те теб. Има ги и нашите братовчеди под Хълма. Утайка, девойче, това сме ние. Виното отдавна е изпито.

— Братовчеди — повтори Мади замислена. — Тогава ти и аз също сме братовчеди.

Тази мисъл й се стори необяснимо привлекателна. Мади и Едноокият може би принадлежаха към едно и също тайно племе от пътешественици, и двамата бяха белязани с огъня на Феерия…

— О, научи ме как да го използвам — примоли се тя на Странника и разпери длан. — Знам, че мога. Искам да се науча…

Но Едноокият съвсем изгуби търпение. Той рязко затвори бележника си, стана и изтупа стръкчетата трева от пелерината си.

— Аз не съм учител, момиченце. Върви да си играеш с твоите приятели и ме остави на мира.

— Аз нямам приятели, Страннико — отвърна Мади. — Научи ме.

Едноокият никак не обичаше децата. Той без капка нежност сведе поглед към мърлявото момиче с руна на дланта и се запита как се е оставил да го въвлече в този разговор. Остаряваше, това беше истината, ставаше стар и сантиментален и по всичко личеше, че смъртта му наближава — да, руните вече му го бяха показали. При последното хвърляне на плочките му се бяха паднали Мадр , Народът, кръстосана с Турис , Трънливата руна, и накрая Хагал , Унищожителят, и ако това не беше предупреждение да продължи по пътя си…

— Научи ме — повтори момичето.

— Остави ме.

Той изпъна дългите си крака и пое надолу по склона, а Мади се затича след него.

— Научи ме.

— Няма.

— Научи ме.

— Махай се!

— Научи ме.

— О, богове!

Едноокият изпъшка от досада и направи рунически знак с лявата си ръка. Мади забеляза нещо между пръстите му — синьо пламъче, не по-голямо от искрица, сякаш на ръката му имаше пръстен с камък, уловил светлината. Но Едноокият не носеше пръстен с камък…

Без да се замисли, тя вдигна ръка срещу искрата и я отблъсна обратно към Странника, при което се чу звук, подобен на фойерверк.

Едноокият трепна.

— Кой те научи на това?

— Никой — отвърна Мади учудена.

Руната на дланта й беше необичайно топла и отново бе променила цвета си от ръждивокафяв в златист като на тигрово око.

В първите минута-две Едноокият не каза нищо. Погледна ръката си и разкърши пръсти, които пулсираха така, сякаш бяха изгорени. После с ново любопитство вдигна очи към Мади.

— Научи ме — каза тя.

Последва дълго мълчание. Накрая Странникът каза:

— Дано те бива. Не съм имал ученици — особено пък момичета — от толкова години, че вече не помня последния път.

Мади скришом се усмихна зад сплъстената си коса.

За пръв път в живота си имаше учител.

През следващите две седмици Мади слушаше поученията на Едноокия със съсредоточеност, каквато не беше показвала досега. Нат Парсън винаги й даваше да разбере, че лошата кръв е нещо срамно, все едно да си недъгав или копеле. Но ето че този човек й казваше точно обратното. Тя притежава дарба, твърдеше Странникът, дарба, която е неповторима и ценна. Мади беше схватлива ученичка и Едноокият, който бе дошъл в долината да продава лековити билки и мехлеми и който рядко се задържаше на едно място за по-дълго от няколко дни, този път остана близо месец и през това време тя попиваше легенди, карти, букви, заклинания, руни — всякакви сведения, които нейният нов приятел й разкриваше. Това беше началото на дълго чиракуване, което щеше завинаги да промени възгледите й за света.

Съселяните на Мади вярваха, че Вселената се състои от Девет свята. Първият беше Небесният свод, или Небесният град на Съвършения ред.

Под техния свят лежеше Основата, или Долната земя, която водеше към трите земи на Смъртта, Съня и Проклятието, откъдето на свой ред се слизаше към Отвъдното, Пандемониума, дома на Хаоса и всичко нечестиво.