Джоанн Харрис - Рунически знаци

Нямаше същата форма като нейното клеймо, но несъмнено беше от същото естество и тя със сигурност за пръв път виждаше такова нещо у другиго, освен у себе си.

— Доволна ли си? — попита Странникът.

Но Мади бе обзета от голямо въодушевление.

— Какво е това? — попита тя. — Откъде го имаш? Боя ли е? Татуировка ли е? Родил ли си се с него? Всички странници от Външността ли имат такива?

Той я удостои с бегла и хладна усмивка.

— Майка ти не те ли е учила да не си пъхаш носа, където не ти е работа?

— Майка ми е умряла при раждането ми.

— Ясно. Как се казваш?

— Мади. А ти?

— Можеш да ми казваш Едноокия — отвърна Странникът.

И тогава Мади разгъна ръката си, издраскана от катеренето по големия бук, и му показа клеймото на дланта си.

За миг здравото око под широкополата шапка се ококори. Клеймото на дланта на Мади изпъкваше по-отчетливо от друг път, все още ръждиво на цвят, но с яркооранжеви отблясъци по ръбовете, и тя го чувстваше как гори — парещо усещане, не неприятно, но съвсем живо, сякаш само преди минути се беше допряла до нещо горещо.

Странникът дълго гледа белега й.

— Знаеш ли какво е това, момиче?

— Вещерско клеймо — бързо отвърна Мади. — Сестра ми смята, че трябва да нося ръкавици.

Едноокият изсумтя.

— „Вещица“ звучи като „мръсница“. Мръсна дума за хора с мръсни помисли. Впрочем това не е никакво Вещерско клеймо — добави той, — а Вещерска руна: руническият знак на Фурия.

— Искаш да кажеш Феерия? — попита Мади заинтригувана.

— Фурия, Феерия, все тая. Тази руна — той се надвеси над нея, — това твое клеймо… знаеш ли какво означава?

— Нат Парсън казва, че ме е белязал дяволът.

— Нат Парсън не е с всичкия си — каза Едноокият.

Мади се почувства раздвоена между естественото усещане, че това е светотатство, и дълбокото възхищение от човек, дръзнал да заяви, че енорийският свещеник не е с всичкия си.

— Чуй ме, девойче — продължи Странникът. — Твоят човек Пат Парсън има защо да се страхува от този знак. Да, и да ти завижда.

Той отново заразглежда фигурата на дланта на Мади — с интерес и както й се стори, с известно съжаление.

— Чудно нещо — каза накрая мъжът. — Никога не съм очаквал да го намеря тук.

— Защо, какво е това? — попита Мади. — Ако написаното в Книгата не е вярно…

— О, в Книгата има много истина — отвърна Едноокият и сви рамене. — Но тя е скрита дълбоко зад легендите и лъжите. Онази война например…

— Бедствието — подсказа му Мади.

— Да, ако щеш, или Рагнарьок. Запомни: победителите пишат историята, а за победените остават огризките. Ако Аезир бяха победили…

— Аезир?

— Пророческото племе, май че така ги наричате тук. Та ако те бяха спечелили войната — а това за малко да се случи, имай предвид — тогава Древните времена нямаше да свършат и вашата Добра книга щеше да изглежда по съвсем друг начин, а може би и никога нямаше да бъде написана.

Мади веднага наостри уши.

— Древните времена? Искаш да кажеш, преди Бедствието?

Едноокият се засмя.

— А-ха. Може и така да се каже. Преди това царуваше Редът. Аезир го поддържаха, ако щеш вярвай, макар че в ония времена сред тях нямаше Пророци, а Ванир от границите на Хаоса — народът на Феерия, както вие им казвате — бяха пазители на Огъня.

— На Огъня? — попита Мади и се сети за ковачницата на баща си.

— Сияние. Глам-сини , така го наричаха. Руническо сияние. Магия за промяна на облика. Ванир го поддържаха заедно с децата на Хаоса. Аезир по-късно се сдобиха с него.

— Как? — попита Мади.

— С хитрост и с кражба, разбира се. Откраднаха го и преправиха Световете. И силата на руните беше такава, че даже след Зимната война огънят продължи да дреме под земята, защото огънят може да спи със седмици, с месеци, с години. И дори сега понякога се разгаря — в живо същество, дори в дете…

— В мен? — попита Мади.

— Много радост да ти донесе — мъжът се обърна, намръщи се и отново зарови глава в бележника си.

Но Мади слушаше с голям интерес и не можеше да го остави да млъкне. Дотогава тя беше чувала само откъслечни предания и витиеватите разкази в Книга Бедствие, където Пророческото племе се споменаваше само в предупреждения за демоничните му сили или в опит да се осмеят онези отдавна умрели лъжци, наричали себе си богове.

— А… откъде знаеш тези истории? — попита момичето.

Странникът се усмихна.

— Може да се каже, че съм събирач на легенди.

Сърцето на Мади заби по-силно при мисълта, че този човек събира легенди, тъй както другите събират джобни ножчета, пеперуди или камъни.