Джоанн Харрис - Рунически знаци

— Сега… разбираш… ли? — произнесе той високо и бавно.

Може пък да беше проста като Лудата Нан Фей. Така или иначе, тя не отговори, само го изгледа през свитите си пръсти и накрая свещеникът въздъхна и си отиде.

След това по-малката дъщеря на Джед Смит като че ли стана още по-дива от преди. Спря да ходи на църква, изчезваше в Мечешката гора и не се прибираше с дни, часове наред си говореше сама (или по-вероятно с гоблините). А когато другите деца хвърляха камъчета на езерото или ходеха в неделното училище на Нат Парсън, Мади тичаше на Хълма Червен кон или разпитваше Лудата Нан за разни истории и дори по-лошо — за измислени приказки за страшни, невъзможни неща, които момичето после разказваше на малките деца, за да сънуват кошмари.

Мади беше срам за Мей, която бе жизнерадостна като сойка (и също толкова празноглава) и която можеше да си намери прекрасен съпруг, ако не беше буйната й сестра. Затова пък за своя беля Мей беше толкова разглезена и капризна, колкото Мади бе сериозна, затворена и начумерена.

И сигурно щеше да си остане сериозна и начумерена, ако не беше случката на Хълма Червен кон през лятото на седмата година от раждането й.

Никой не знаеше много за Хълма Червен кон. Едни казваха, че придобил формата си в Древните времена, когато езичниците все още принасяли жертви на старите богове. Други разправяха, че това било погребална могила на някакъв велик вожд, осеяна със смъртоносни капани, но любимата теория на Мади гласеше, че в Хълма е заровено огромно съкровище, купчина гоблинско злато.

Каквото и да се говореше, всички бяха единодушни, че Конят е древен и макар да нямаше съмнение, че човешка ръка го е издълбала върху склона на Хълма, във фигурата имаше нещо неестествено. Първо, Червеният кон никога не обрастваше с трева напролет, а зиме снегът не скриваше очертанията му. По тази причина за Хълма се носеха слухове и предания — предания за Феерия и за старите богове — и повечето хора предвидливо страняха от него.

Разбира се, Мади харесваше Хълма. Но Мади беше по-осведомена от останалите. Тя цял живот слушаше истории, дочути от пътешественици, откъси от легенди, поговорки, описания, приказки, разкази. От тези истории си беше съставила картина, все още влудяващо неясна, за времената преди Свършека на Света, когато Хълмът Червен кон е бил вълшебно място и когато старите богове — Пророческото племе — са ходили по земята в човешки облик и са сеели легенди навсякъде по пътя си.

Никой в Малбри не говореше за тях. Дори Лудата Нан не се осмеляваше: Добрата книга забраняваше всички предания за Пророческото племе, незаписани в Книга Бедствие. А хората в Малбри гордо се придържаха към Добрата книга. Те вече не кичеха с цветя кладенците в чест на Майка Фриг, не танцуваха край Майското дърво, не оставяха трохи на прага за Зеления Джак. Всички олтари и храмове на Пророческото племе бяха до един разрушени още преди години. Дори имената им бяха позабравени и никой вече не ги споменаваше.

Или почти никой. Изключение правеше най-близкият приятел на Мади, когото госпожа Скатъргуд наричаше „онзи едноок никаквец и безделник“ и когото другите знаеха като Странника от Външността или просто Едноокия.

Те се срещнаха през лятото на седмата година от раждането й. Беше денят на Летния панаир, имаше игри и танци на поляната. На сергиите се продаваха панделки, плодове и сладкиши, имаше сладолед за децата, Мей беше коронясана за Ягодова кралица за трета поредна година, а Мади наблюдаваше всичко от скривалището си накрай Мечешка гора, изпълнена със завист, изпълнена с гняв, но мъдро решена да не се включва във веселието.

Скривалището й беше огромен червен бук с дебел гладък ствол и много клони. На трийсет стъпки от земята имаше разклонение, където Мади обичаше да седи със събрани поли, яхнала ствола на дървото, и да наблюдава селото през кръгчето от палеца и показалеца си.

Преди няколко години тя откри, че ако свие пръстите си в кръгче и силно се съсредоточи, може да види неща, които не се виждат с просто око. Птиче гнездо, заровено в тревата, къпини в бодливия жив плет, Адам Скатъргуд и приятелите му, клекнали зад градинския зид с камъни в джобовете и пакостливи мисли в главите.

А понякога й се разкриваха други неща — светлини и цветове, които грееха около хората и показваха настроенията им, и тези цветове често оставяха следа, нещо като знак за онези, които можеха да го разчетат.

Този неин трик се наричаше сьон-хени , или провиждане , и беше едно от пръстовите изображения на руната Бяркан , но Мади, която не знаеше буквите, не беше и чувала за Бяркан , както и през ум не можеше да й мине, че това е магия.