Джоанн Харрис - Рунически знаци

Забраденкрал … — звучеше точно, рязко и ударно, но докато отвори уста да го изрече, гоблинът изскочи от ъгъла като коркова тапа от бутилка и преди още да е свършила, той беше изровил половината стена: дълбаеше, сякаш от това зависеше животът му.

Ако в този момент имаше време да мисли, Мади щеше просто да нареди на гоблина да спре. Ако беше произнесла името правилно, щеше да го принуди да й се подчини и после можеше да го пита каквото й душа иска. Но Мади нямаше време да мисли. Тя видя как краката на гоблина потъват в пръстта и извика нещо дори не заклинание — като едновременно с това начерта колкото може по-ясно Турис , руната на Тор, при отвора на дупката.

Сякаш хвърли фойерверк. Руната се удари в кирпичения под, образувайки дъжд от искри и малък, но миризлив облак дим.

В първата секунда-две нищо не се случи. После под краката на Мади се разнесе глух тропот и от дупката се чуха ругатни, ризници и ровене, сякаш нещо вътре се беше сблъскало с непредвидено препятствие.

Мади коленичи и бръкна в дупката. Тя чуваше как гоблинът вътре ругае, но не можеше да го стигне, а после се разнесе и друг звук, нещо като хлъзгане, цвърчене, тропот, който й беше смътно познат…

Гласът на гоблина отекна глухо, но настоятелно:

— Видя ли сега каква я свърши? Гог и Магог, искам да изляза!

Последва ново ожесточено ровене в пръстта и създанието скорострелно изхвърча на заден ход от дупката, запрепъва се и се блъсна в купчина празни бурета, които се затъркаляха с трополене, достатъчно оглушително, за да вдигне от сън Седемте спящи.

— Какво стана? — попита Мади.

Но преди гоблинът да й отговори, нещо изскочи от дупката в стената. Всъщност няколко неща — не, десетки, дори стотици — дебели кафяви бързи неща, които се измъкваха на рояци от дупката като…

— Плъхове! — възкликна Мади и събра полата около глезените си.

Гоблинът я изгледа презрително.

— Ами какво си мислеше, че ще стане? — попита той. — Насочиш ли такава магия към Долната земя, преди да се опомниш, си нагазила до колене в смрад и гадини.

Мади гледаше стъписана към дупката. Намерението й беше да призове само гоблина, но изглежда, че викът й заедно с набързо надрасканата руна бяха призовали всичко живо околовръст. Сега от дупката извираха не само плъхове, но и бръмбари, паяци, дървесни въшки, стоножки, водни бегачи, щипалки и червеи, придружени е обилни количества мръсна вода (вероятно от спукана тръба) и всичко това образуваше гнусна жива попара, която с тревожна бързина се изсипваше от дупката и се стелеше по пода.

И тогава, точно когато си каза, че по-лошо от това не може да се случи, в горната част на стълбището се отвори врата и от кухнята до ушите на Мади достигна рязък и леко сподавен глас:

— Хей, госпожичке! Долу ли ще стоиш цяла сутрин или какво?

— О, богове.

Беше госпожа Скатъргуд.

Гоблинът весело намигна на Мади.

— Чуваш ли ме? — извика госпожа Скатъргуд. Тук има тенджери за миене и тях ли трябва да мия, освен всичко останало?

— Идвам след минута! — припряно се провикна Мади, намерила убежище на стълбите на избата. — Само… да свърша тук някои неща!

— Първо можеш да дойдеш и да довършиш нещата тук — заяви госпожа Скатъргуд. — Веднага се качвай и се захващай с тенджерите. И ако онзи едноок никаквец и безделник пак се появи, можеш да му предадеш от мен да се омита!

Сърцето на Мали подскочи. Онзи едноок никаквец и безделник това означаваше, че след повече от година скитане старият й приятел се е завърнал и никакви орди от плъхове и хлебарки — или гоблини — не можеха да й попречат да се види с него.

— Той е бил тук? — попита Мали и тичешком изкачи стълбите. — Едноокият е бил тук? — тя влетя в кухнята задъхана.

— А-ха — отвърна госпожа Скатъргуд и й подаде кърпа за бърсане на съдове. — Само че не ми е ясно на какво толкова се радваш. Мисълта ми е, че ти най-вече…

Тя млъкна, килна глава на една страна и се заслуша.

— Какъв е този шум? — попита рязко.

Мади затвори вратата на избата.

— Нищо, госпожо Скатъргуд.

Ханджийката я изгледа подозрително.

— Да не би да са плъхове? — подхвърли тя. — Този път нагласи ли всичко както трябва?

— Искам да го видя — отсече Мади.

— Кого? Едноокият никаквец?

— Моля ви — каза тя. — Няма да се бавя.

Госпожа Скатъргуд присви устни.

— Не за моя сметка, не — отвърна ханджийката. — Не ти плащам толкова пари да ходиш да се шляеш с крадци и просяци…

— Едноокият не е крадец — отсече Мади.