Джоанн Харрис: Рунически знаци

Това беше по вина на Мади, разбира се. Мади Смит сънуваше, разказваше приказки, че и по-лошо; и беше свикнала да я обвиняват за всичко необичайно, което ставаше в селото. Ако от някой рафт паднеше бутилка бира, ако котка влезеше в маслобойната, ако Адам Скатъргуд хвърлеше камък по улично куче и вместо това уцелеше прозорец, сто на сто вината щеше да падне върху Мади.

И понечеше ли да възрази, хората щяха да кажат, че тя винаги си е търсила белята, че лошият късмет ги е споходил в деня, когато се е родила, и че нищо добро не може да се очаква от дете с клеймо като ръждивия знак на ръката на Мади Смит.

Някои стари хора го наричаха Вещерското клеймо и никакво миене и триене не можеше да го премахне.

Ако не това, то виновни бяха гоблините, известни още като Доброто племе или създанията на Феерия, които това лято, освен че правеха набези в избите и крадяха овце (или понякога ги боядисваха в синьо), вършеха и най-подли пакости, например оставяха конски тор на стълбите пред църквата или сипваха сода във виното за причестяване, за да го разлепят, или превръщаха оцета във всички буркани с маринован лук в магазина на Джо Бакалина в пикня.

И понеже никой не смееше нито да ги спомене, нито дори да признае съществуването им, Мади трябваше сама да се справя със злосторниците изпод Хълма както тя си знае.

Никой не я питаше как го прави. Никой не гледаше как работи момичето на Смит. И никой никога не я наричаше вещица — освен Адам Скатъргуд, синът на господарката, свястно момче в много отношения, но склонно към непристоен език, когато нещо го прихване.

А и защо да изричат думите, питаха се хората. Онова клеймо говореше само за себе си.

Мади сведе поглед към ръждивия знак. Приличаше на някакъв вид буква или символ и понякога светеше слабо в тъмното или гореше, като че ли към кожата й бяха притиснали нажежено желязо. Тя видя, че и сега гори. Често ставаше така, когато някой от Доброто племе беше наблизо, сякаш нещо вътре в нея се въртеше и напираше да излезе навън.

Това лято то напираше повече от всякога, гоблините нахлуваха на невиждани рояци и пропъждането им беше един от начините да укроти нещото в себе си. Другите й умения дремеха неизпитани и в по-голямата си част неизползвани и макар че понякога това й се струваше непоносимо като например да се преструва, че не е гладна, когато вижда на масата любимото си ястие, Мади разбираше защо е така.

Заклинанията и руническите амулети й създаваха достатъчно грижи. Но магията, истинската магия, беше опасна работа и ако мълвата за нея стигнеше до Края на Света, където слугите на Реда ден и нощ неуморно изучаваха Словото…

Защото най-голямата тайна на Мади — известна само на най-близкия й приятел, мъжа, когото хората знаеха като Едноокия — беше, че тя, колкото и срамно да е, обичаше да прави магии. Нещо повече, струваше й се, че я бива в това и като всеки човек с дарба Мади изгаряше от желание да я използва и да покаже на другите какво може.

Но това беше невъзможно. В най-добрия случай щяха да кажат, че си вири носа.

А в най-лошия? В селото подлагаха хора на Очистване за далеч по-малко.

Мади огледа пода на избата и широката яма, която зееше грозно. Със сигурност беше дупка на гоблин, по-голяма и доста по-изровена от дупка на лисица, с ясно видими следи от крака с нокти и дебели пети там, където имаше разхвърляна пръст. В ъгъла се виждаха парчета мазилка и тухли, затрупани под купчина празни бурета. Мади с усмивка си помисли, че тук е имало оживена — и определено пиянска — веселба.

Лесно щеше да запълни ямата. Трудното, както винаги, беше тя да остане запълнена. Ир , Защитникът, можеше да опази вратите на църквата, но гоблините бяха пословично упорити, когато ставаше дума за бира, и Мади знаеше, че в този случай един знак няма да ги пропъди задълго.

Добре тогава. Още нещо.

С остра пръчка тя надраска на тухления под две руни.

Наудр , Връзващият, може да свърши работа, помисли си Мади.

И до него — Ур , Могъщият бик, под ъгъл при отвора на ямата.

Сега й трябваше само искра.

Искрата. Само в нея имаше истинска магия. Всеки, който познаваше руните — а те в края на краищата бяха чисто и просто букви от древен език — можеше да се научи да ги пише. Работата е да ги накараш да действат и Мади го знаеше.

В началото беше трудно. Сега да борави с руните беше като да запали клечка кибрит. Тя произнесе кратко заклинание: Онез’, що живи са…

Буквите грейнаха за секунди и после ярката светлина премина в предупредително мъждукане. Гоблините можеха да ги видят — Мади също — но госпожа Скатъргуд, която мразеше да чете (защото не се беше научила) и която мислеше, че магията е дело на дявола, щеше да вземе руните за нищо и никакви черти в пръстта и всички щяха да продължат да се преструват, че гоблините са плъхове.