Джоанн Харрис - Рунически знаци

Мястото открай време се славеше като гоблинско укрепление. Селяните казваха, че такива места им допадат, привличат ги с обещания за съкровища и легенди за Древните времена. Но едва от няколко години Доброто племе се осмеляваше да ходи чак до селото.

От четиринайсет години, ако трябва да бъдем точни: иначе казано, откакто хубавата жена на Джед Смит умря при раждането на втората им дъщеря. Малцина се съмняваха, че двете събития са свързани помежду си и че ръждивият белег на дланта на детето е знак, че се задават страховити нещастия.

Така и беше. От онзи ден нататък, от онзи Месец за жътва, гоблините навестяваха детето на ковача. Акушерката разправяше, че ги виждала да се катерят по еловата люлка на бебето или да надничат присмехулно от вътрешността на грейката, или да се въргалят в одеялата. Отначало слуховете се разпространяваха тихомълком. Нан Фей беше луда като старата си майка и нещата, които казваше, не биваше да се вземат за чиста монета. Но с времето такива уважавани особи като енорийския свещеник, жена му Етелбърта и дори Торвъл Бишъп оттатък прохода, започнаха да съобщават за видени гоблини, мълвата се разнесе и скоро всички захванаха да се питат как не кой да е, а семейство Смит — Смит, които никога не сънуваха, ходеха на църква всеки ден и по-скоро биха се хвърлили в река Стронд, отколкото да се сродят с Доброто племе — са се сдобили с две толкова различни дъщери.

Къдрокосата като овчица Мей Смит минаваше за най-хубавото и най-лишеното от въображение момиче в долината. Джед Смит казваше, че тя е досущ като горката си майка и че сърцето го боли да я гледа, но при тези думи се усмихваше и очите му заискряваха като звезди.

Мади обаче беше мургава като създание от Външността и очите на Джед не светеха, когато я гледаше, само като че ли я претегляха, сякаш той я сравняваше с мъртвата й майка и се чувстваше изигран.

Джед Смит не беше единственият, който мислеше така. Когато поотрасна, Мади откри, че почти всички гледат на нея с разочарование. Непохватно момиче с тъжни устни, коса като дебело перде и навик да ходи прегърбено, лишено както от благия нрав, така и от миловидното личице на Мей. Очите й бяха по-скоро хубави, някъде по средата между сиво и златисто, но малцина изобщо ги забелязваха и според общото мнение Мади Смит беше грозна, търсеше си белята, притежаваше повече ум, отколкото бе полезно, беше твърде упорита — или твърде малодушна — за да се промени.

Разбира се, хората бяха наясно, че тя не е виновна нито за мургавината си, нито за това, че сестра й е толкова хубава, но както се казва, една усмивка не струва пари и ако момичето поне от време на време полагаше усилие или показваше, че е благодарно за помощта и всички безплатни съвети, които й дават, може би щеше да се усмири.

Но Мади не се усмиряваше. Открай време беше дивачка: никога не се смееше, не плачеше, ходеше несресана, биеше се с Адам Скатъргуд и веднъж му счупи носа, и не стига това, ами показваше признаци на ум — пагубно за едно момиче — и държеше език, който граничеше с грубост.

Никой не говореше за руната, разбира се. Всъщност през първите седем години от живота й никой не се беше потрудил да й обясни какво означава това, макар че Мей правеше физиономии, наричаше белега й „твоето клеймо“ и се учудваше, че Мади не иска да носи ръкавиците, изпратени на баща й от милосърдните — и изпълнени с надежда — селски вдовици.

Някой трябваше „да каже на момичето как стоят нещата“ и накрая Нат Парсън се нагърби с неприятното задължение да й разясни фактите. Мади не разбра повечето от думите му, обидно подправени с цитати от Добрата книга, но ясно усети презрението му и скрития зад него страх. Всичко беше записано в Книга Бедствие: как след битката старите богове — тогавашното Пророческо племе — били прокудени в Задгробния свят, как разгромени, но опасни те още се появявали в сънищата, как се промъквали в умовете на злите и податливите и отчаяно се опитвали да се възродят…

— И демоничната им кръв е още жива — каза енорийският свещеник, — предава се от мъж на жена, от звяр на звяр. И ето те теб, белязана не по своя вина, и ако се молиш и знаеш мястото си, нищо няма да ти попречи да водиш смислен живот като всички нас и да заслужиш прошка от десницата на Безименния.

Мади никак не харесваше Нат Парсън. Тя мълчаливо го наблюдаваше как говори, като от време на време вдигаше лявата си ръка и дръзко го поглеждаше през кръгчето, образувано от палеца и показалеца й. Ръцете го сърбяха да я плесне, но само Небесата знаеха какви сили й беше дала демоничната й кръв, затова той предпочиташе да не предизвиква момичето. Все пак тук беше Малбри, не Краят на Света и дори набожен човек като Нат знаеше, че не бива да се мъчи да налага закона на Края на Света на място, тъй отдалечено от Вселенския град.