Джоанн Харрис - Рунически знаци

— Недей да си вириш носа, госпожичке — сгълча я госпожа Скатъргуд. — То се знае, няма как да се промениш, щом си се родила такава, но можеш поне да положиш усилие. Заради баща си се помъчи или заради паметта на майка си, светицата, тя спря за по-малко от секунда да си поеме дъх. И да вземеш да смениш гази физиономия. Човек ще рече, че се гордееш, че си…

И в този миг застина със зяпнала уста: иззад вратата на избата долетя звук. На госпожа Скатъргуд се стори, че прилича на драскане, съпроводено с неравномерен тропот. Обзе я много неприятно чувство — сякаш долу в мазето имаше нещо повече от бурета с бира. И какво беше това далечно плискане, както когато перяха на реката?

— О, Небеса, какво си направила? — и госпожа Скатъргуд тръгна към вратата на избата.

Мади се изпречи на пътя й и с една ръка начерта Наудр върху резето.

— Не слизайте там, моля ви — каза тя.

Госпожа Скатъргуд дръпна резето, но руната го държеше здраво. Обърна се да погледне Мади, оголила зловещите си ситни зъби като пор.

— Веднага отвори вратата — сопна се ханджийката.

— Наистина по-добре да не го правя.

— Отвори вратата, Мади Смит, ако си знаеш интереса.

Мади се опита повторно да възрази, но госпожа Скатъргуд беше непреклонна.

— Обзалагам се, че си пуснала долу онзи никаквец да се почерпи с най-хубавата ми бира. Хайде, отваряй вратата, момиче, че ще повикам Мат Лоу да отведе и двама ви в ареста!

Мади въздъхна. Не че толкова й харесваше да работи в хана, но работата беше работа и парите бяха пари, а тя неминуемо щеше да се прости и с двете в момента, в който госпожа Скатъргуд надзърнеше в избата. След около час заклинанието щеше да изгуби силата си и създанията щяха да се приберат обратно в дупката. Тогава Мади можеше пак да я запечата, да оправи бъркотията, да попие водата…

— Нека ви обясня… — отново се примоли тя.

Но на госпожа Скатъргуд не й беше до обяснения. Лицето й поруменя заплашително и гласът й прозвуча пискливо като цвърчене на плъх.

— Адам! — извика тя. — Веднага ела тук!

Адам беше синът на госпожа Скатъргуд. Двамата с Мади открай време се мразеха и мисълта за присмехулната му злорада физиономия, както и за приятеля й, известен сред някои хора като Едноокия безделник, когото тя отдавна не беше виждала, я подтикна да вземе решение.

— Сигурна ли сте, че е бил Едноокият? — попита накрая.

— Разбира се, той беше! А сега отвори…

— Добре — каза Мади и завъртя руната. — Но аз на ваше място бих изчакала един час.

При тези думи тя се обърна и побягна и вече на път към Хълма Червен кон, до слуха й долетя пронизителният далечен писък, който се издигна като дим от кухнята на „Седемте спящи“, изви се над задрямалото село Малбри и се разсея в утринния въздух.

Малбри беше село с около осемстотин жители. Тихо място, или поне така изглеждаше, сгушено между планинските хребети в долината на река Стронд, която отделяше Възвишенията от Пустошта на север, преди да поеме на юг към Края на Света и да се влее в Единното море.

Планините наречени Седемте спящи, макар че никой не помнеше точно защо — бяха навъсени и заснежени през цялата година и имаше само един проход, Хайндарфел, запречен от сняг три месеца в годината. Това отдалечено местоположение оказваше влияние на хората от долината: те бяха затворени и подозрителни към непознати и — с изключение на Пат Парсън, който веднъж беше ходил на поклонение чак до Края на Света и който се имаше за голям пътешественик — не се интересуваха от външния свят.

В долината имаше десетина малки селца, от Фарнли Тайъс в подножието на планините до Пийз Грийн в далечния край на Мечешка гора. Но Малбри беше най-голямото и най-важното. В него живееше единственият свещеник, там се намираха и най-голямата църква, най-добрите странноприемници и най-богатите фермери. Къщите му бяха построени от камък, не от дърво, имаше ковачница, стъкларска работилница, покрит пазар. Жителите му се мислеха за по-добри от другите, гледаха отвисоко на хората от Пот Хил или Фетълфийлдс и тайно се присмиваха на селските им обноски. Единственият трън в очите на Малбри стърчеше на около две мили от селото. Местните го наричаха Хълмът Червен кон и повечето го избягваха заради историите около него и заради гоблините, които живееха под склоновете му.

Разправяха, че някога на Хълма имало замък. Самото Малбри било част от поземленото владение на местния господар и отглеждало реколта за него — но всичко това било преди много време, преди Бедствието и Свършека на Света. Сега там нямаше нищо за гледане, само огромни стърчащи камъни, прекалено големи, за да бъдат откраднати от руините, и, естествено, Червеният кон, издълбан в глината.