Джоанн Харрис - Рунически знаци

Изведнъж от потъналия в мрак далечен ъгъл на избата се чу драскане. Мади се обърна и забеляза движение в сенките и силует, доста по-едър от този на обикновен плъх, се шмугна между две бурета.

Тя бързо се изправи и вдигна свещта така, че пламъкът й освети варосаната стена. Не се чуваше звук, нищо не помръдваше, само сенките подскачаха и потрепваха.

Мади пристъпи напред и поднесе свещта право към ъгъла. Пак нищо не помръдна. Но всяко създание оставя следа, която малцина могат да видят. Там имаше нещо, Мади го усещаше. Дори долови миризмата му — сладко-кисел хладен мирис на нещо като корени и подправки, стояли дълго под земята.

Пиянска веселба, отново си помисли тя. Може би толкова са пили, че един от гуляйджиите, захвърлил всяка мисъл за предпазливост в опиянението си от отличната бира на госпожа Скатъргуд, се е свил в някой тъмен ъгъл да си отспи след препиването. И сега е като в капан, където и да се намира. Затрупан под купчината наредени едни върху други бурета с бира, дупката му е запечатана, избата — затворена.

Сърцето на Мади заби учестено. За толкова години досега нито веднъж не й се беше случвало такова нещо: да види създание от Феерия в непосредствена близост, да общува с него и да го накара да й отговаря.

Тя се помъчи да си спомни малкото, което знаеше за Доброто племе под Хълма Червен кон. Те бяха чудати създания, по-скоро пакостливи, отколкото лоши, любители на силните питиета и на добре приготвените меса. А нямаше ли още нещо, нещо мъчително, загнездено в дълбините на паметта й? Легенда за Едноокия може би? Или някой практичен трик, заклинание, което да й помогне да се справи с това?

Мади остави свещта на едно буре, пристъпи и погледна в ъгъла.

— Знам, че си тук — прошепна тихо тя.

Гоблинът — ако наистина беше гоблин, а не обикновен плъх — не отвърна.

— Излез — каза Мади. — Няма да ти сторя зло.

Нищо не помръдна, само напластените сенки, смутени от пламъка на свещта. Момичето въздъхна сякаш разочаровано и обърна лице на другата страна.

Нещо в сенките се разшава, Мади го видя с крайчеца на окото си.

Тя обаче остана неподвижна, сякаш унесена в мисли. В тъмното, нещо безшумно се запромъква между буретата.

Мади остана все така неподвижна. Само лявата й ръка помръдна — пръстите й по навик се свиха във формата на Бяркан, руната на откровението.

Ако беше плъх, Бяркан щеше да й го покаже.

Не беше плъх. В кръгчето, образувано от палеца и показалеца й, блесна искрица — самотна искрица — феино злато.

Мади се хвърли напред. Движението й беше добре премерено. Създанието започна да се мята и макар че не го виждаше, тя чувстваше как рита в дланите й, как се върти и се мъчи да я ухапе. Мади обаче го държеше здраво и не след дълго нещото се отпусна, сянката се отмести от него и тя го видя съвсем ясно.

То — той — беше не по-голямо от мъжка лисица, с малки ловки ръце и свирепи ситни зъби. По-голямата част от тялото му бе покрита с броня — плочки, кожени ремъци, половин ризница, непохватно преправена така, че да му става, а на кафявото лице с дълги мустаци очите блестяха като ярко, нечовешко злато.

Създанието примигна два пъти. После най-неочаквано се промуши между краката й.

Може би щеше да избяга — беше бързо като невестулка — но Мади бе предвидила това и с пръстите си образува Иза, Ледената руна, която го накара да замръзне на място.

Гоблинът се опъваше и се дърпаше, но краката му бяха приковани към земята.

Измежду острите му зъби изригна съскащо огнено кълбо, ала Мади пак не го пусна.

Той започна да ругае на различни езици — едни животински, други феини и за завършек каза някои много лоши неща за семейството й, повечето от които, трябваше да му се признае, бяха верни.

Накрая гоблинът престана да се дърпа и седна намусен на пода.

— Е, какво искаш? — попита.

— Какво ще кажеш за… три желания? — подхвърли Мади с надежда.

— Остави тая работа — отсече презрително гоблинът. — С какви глупости са ти напълнили главата?

Мади се разочарова. В много от приказките, които беше слушала през последните няколко години, се говореше за това как някой от Феерия изпълнил на някого три желания и й стана много мъчно, че всичко е било само измислица. Но имаше други истории, които, както й се струваше, съдържаха повече истина, и очите й светнаха, когато в паметта й изплува мисълта, споходила я още щом чу подозрителния шум зад буретата.

— Май че времето ти е в излишък — каза гоблинът, като си чоплеше зъбите.