Джоанн Харрис - Рунически знаци

Мади поклати глава все така озадачена.

— Значи ми казваш, че не трябва да си играя с огъня — заключи тя.

— Разбира се, че трябва — кротко отговори Едноокият. — Но не се учудвай, когато огънят отвърне на играта ти.

Ето че дойде време Едноокият да си тръгне. В последния ден той дълго разубеждава Мади, че не бива да тръгва с него.

— Богове, ти си само на седем години. Какво да те правя по пътя?

— Аз ще работя — каза Мади. — Знаеш, че мога. Не ме е страх. Знам много неща.

— О, така ли? Три заклинания и една-две руни? Далеч ще те отведат, до Края на… — той млъкна и се зае да оправя възела на вързопа си.

Но Мади не беше глупава.

— До Края на Света? — попита тя ококорена. — На Края на Света ли отиваш?

Едноокият не отговори.

— О, моля те, нека дойда с теб — примоли се момичето. — Ще ти помагам, ще ти нося багажа. Няма да ти създавам грижи…

— Така ли? — попита той през смях. — Доколкото съм чувал, отвличането все още е престъпление.

— О! — Мади не беше помислила за това. Ако тя изчезнеше, след тях щяха да тръгнат хайки от Фетълфийлдс до Хайндарфел и Едноокият щеше да бъде арестуван, може би дори обесен.

— Но ти ще ме забравиш — каза момичето. — И никога, никога вече няма да те видя.

Едноокият се усмихна.

— Идната година ще дойда пак.

Но Мади не го погледна, заби очи в земята и не каза нищо. Странникът се усмихна накриво и зачака. Тя не вдигна поглед, но изпод рошавата й коса се разнесе тихо, сърдито подсмърчане.

— Мади, чуй ме — кротко заговори той. — Ако наистина искаш да ми помогнеш, има начин да го направиш. Трябват ми чифт очи и уши, те са ми много по-необходими, отколкото компания по пътя.

Мади вдигна глава.

— Очи и уши?

Едноокият посочи Хълма, където смътните очертания на Червения кои тлееха като посипана жарава върху полегатите му склонове.

— Ти често ходиш там, нали? — попита той.

Момичето кимна.

— Знаеш ли какво е това?

— Могила със съкровище? — предположи Мади, която беше чувала легендите за заровено злато под Хълма.

— Много по-важно. Това е кръстопът, чиито пътища водят към Долната земя и още по-надолу, до царството на Хел. Може би стигат чак до реката Сън, чиито води се вливат в Стронд…

— Значи няма съкровище? — възкликна Мади разочарована.

— Съкровище? — Едноокият се засмя. — Може да се каже. Съкровище, изгубено още в Древните времена. Затова гоблините тук са толкова много. Затова има такава сила. Ти я усещаш, нали, Мади? Сякаш живееш в подножието на вулкан.

— Какво е вулкан?

— Няма значение. Просто го наблюдавай, Мади. Оглеждай се за нещо необичайно. Този Кон е само задрямал и ако се събуди…

— Иска ми се да го събудя — каза Мади. — А на теб? — Едноокият се усмихна и поклати глава. Усмивката му беше особена, едновременно цинична и някак тъжна. Той се загърна по-плътно в пелерината си.

— Не. Не бих казал. Не ми се тръгва по този път дори да ми дават целия откуп ма Видрата 2. Но може да дойде време, когато няма да имам избор.

— А съкровището? — попита Мади. — Можеш да станеш богат…

— Мади — въздъхна Едноокият, — може да умра.

— Но сигурно…

— Има далеч по-лоши неща от гоблините под Хълма, а съкровищата рядко спят сами.

— И какво от това? — попита тя. — Не ме е страх.

— Виждам, че не те е страх сухо отвърна Едноокият. — Само че виж, Мади, ти си на седем. Хълмът, а и онова, което лежи под него, отдавна чака. Сигурен съм, че може да почака още.

— Колко още?

Странникът се засмя.

— До идната година?

— Ще видим. Учи уроците си, наблюдавай Хълма и ме чакай през Месеца за жътва.

Заклеваш ли се, че ще се върнеш?

— Заклевам се в името на Один.

— А в своето?

Той кимна.

— Да, момиче. И в него.

Оттогава нататък Странникът идваше в Малбри веднъж годишно — винаги между Празника на огньовете и рождения ден на Мади в края на Месеца за жътва — да разменя платове, сол, кожи, захар, мехлеми и новини. За Мади идването му беше най-голямото събитие в годината, заминаването му — начало на дълъг мрачен период.

Всеки път той й задаваше един и същ въпрос:

— Какво ново в Малбри?

И всеки път тя му разказваше едно и също за гоблините и техните пакости: опустошени килери, опразнени изби, откраднати овце, пресечено мляко. И всеки път Едноокият казваше: Само толкова?

И след като Мади го уверяваше, че това е всичко, той като че ли се отпускате, сякаш от плещите му падаше голям товар.

И, разбира се, при всяко идване я учеше на нови неща.

Първо я научи да чете и пише. Мади учеше стихотворения, песни и чужди езици, лекове, билки, иносказания и приказки. Учеше истории, народни предания, поговорки и легенди, изучаваше карти и реки, планини и долини, камъни, облаци и небесни карти.