Джоанн Харрис - Рунически знаци

Едноокият я слушаше мълчаливо.

— И, Небеса, да знаеш каква врява вдигна ханджийката! Чуваше се чак до Мечешката гора — честна дума, помислих си, че ще се пръсне…

Мади се разсмя, обърна се към Едноокия и видя, че той я гледа без следа от веселие, по-скоро с мрачно изражение.

— Какво точно направи? — попита той. — Това е важно, Мади. Разкажи ми всичко, както си го спомняш.

Мади спря да се смее и се съсредоточи, за да си припомни съвсем точно случката в избата. Тя повтори разговора си с гоблина (стори й се, че когато спомена за гоблинския Капитан, Едноокият се сепна, но не беше сигурна), описа всяка руна, която беше използвала, после се помъчи да обясни случилото се след това.

— Ами първо надрасках Турис — каза момичето. — И после просто… Посочих дупката и като че ли… Извиках в нея…

— Какво извика? — бързо попита Едноокият.

Но Мади вече беше обзета от безпокойство.

— Какво има? — възкликна тя. — Нещо лошо ли съм направила?

— Просто ми кажи, Мади. Какво извика?

— Ами нищо особено. Безсмислен звук. Не беше даже заклинание. Стана толкова бързо… Не мога да си спомня… — Мади тревожно млъкна. — Какво има? — повтори въпроса си тя. — Какво съм направила?

— Нищо — мрачно отвърна Едноокият. — Знаех си, че е само въпрос на време.

— Кое? — попита момичето.

Но той мълчаливо гледаше Коня и гривата му от избуяла трева, окъпани в светлината на утринното слънце. Накрая заговори:

— Мади — каза, — ти растеш.

— Сигурно — отвърна тя намръщена.

Надяваше се това да не се окаже проповед като онези, които понякога й изнасяха добронамерени жени от селото за израстването и превръщането в жена.

Едноокият продължи:

— И най-вече силите ти растат. Ти беше силна от самото начало, но сега дарбите ти се пробуждат. Разбира се, още не можеш да ги контролираш, но и това ще стане. Ще се научиш.

Това наистина е проповед, помисли си Мади. Може би не толкова непоносима, колкото приказките за превръщането в жена, но…

Едноокият каза:

— Магическото сияние, както знаеш, може да дреме с години. Тъй като този Хълм дреме от дълги години. Отдавна подозирам, че пробуди ли се едното, пробуждането на другото няма да закъснее.

Той млъкна, за да напълни лулата си, и докато тъпчеше стръкчетата в чашката, пръстите му леко трепереха. Над главите им прелетя ято гъски във формата на клин в посока към Хайндарфел. Мади ги проследи с поглед и изведнъж по кожата й плъзна хлад. Лятото си беше отишло и есента скоро щеше да се смени със зима. Кой знае защо, при тази мисъл очите й леко се насълзиха.

— Този ваш Хълм — обади се накрая Едноокият — кротува от толкова време, че вече си мислех, че не съм разчел правилно знаците и че това е — както ми се стори в началото — просто поредната красиво оформена могила, останала от Древните времена. Разбираш ли, има толкова много други хълмове и извори, и каменни кръгове, и менхири, и пещери, и кладенци, белязани по същия начин, от които накрая нищо не излиза. Но когато намерих теб, с тази руна на дланта… — той рязко млъкна и й направи знак да слуша. — Чу ли това?

Мади поклати отрицателно глава.

— Стори ми се, че чух… — нещо като жужене на пчели, помисли си Едноокият. Пчели, уловени под земната повърхност. Нещо, което напираше да излезе навън…

На Мади й хрумна да го попита какво има предвид под „тази руна“. Но за пръв път виждаше стария си приятел толкова неспокоен и не на себе си и почувства, че с по-добре да изчака.

Той отново погледна към върха на Хълма Червен кон, където Конят грееше на утринното слънце. Каква красива гледка, помисли си Странникът. Толкова красива и толкова смъртоносна.

— Не разбирам как можете да живеете тук — каза, — в съседство с това, което е заровено отдолу.

— Имаш предвид съкровището? — прошепна Мади, която все още вярваше в легендите за заровеното злато под Хълма.

Едноокият я погледна с тъжна усмивка.

— Значи наистина е там?

— Там е — отвърна той. — Лежи заровено от петстотин години и чака сгоден случай, за да се измъкне. Без теб сигурно нямаше да му обърна внимание и изобщо нямаше да помисля за него. Но когато те срещнах, помислих, че ми се отваря възможност. А ти беше още малка, толкова малка. Знаех ли какви дарби ще развиеш след време? Знаех ли каква ще станеш един ден с тази руна?

Мади слушаше с ококорени очи.

— И така — продължи Странникът, — аз се заех да те уча. Научих те на всичко, което знам, и внимателно те наблюдавах, защото не се съмнявах, че колкото по-силна ставаш, толкова по-голяма е вероятността неволно да събудиш онова, което дреме под Хълма.