Джоанн Харрис - Рунически знаци

После — по една при всеки крак — Бяркан за света на Съня, Наудр за Подземния свят.

Хагал за Задгробния свят и Каем за Хаоса или Отвъдното.

И накрая точно по средата на Окото руната на Небесната цитадела.

Ос , Аезир, най-ярката от всички, като централната звезда в съзвездието на Тяци, Ловеца, който грее над Седемте спящи в ясните зимни нощи.

Ос. Аезир. Небесният свод. Мади мълчаливо гледаше руната. Това беше мигът, за който бе мечтала, но сега, когато беше толкова близо до целта, необяснимо защо не искаше да продължи. Малко се ядоса на себе си, но ясно почувства как нещо я подтиква да се отдръпне и да се върне в Малбри, в сигурността на сгушеното в долчинката село.

Едноокият като че ли усети това, усмихна се и сложи ръка на рамото й.

— Не те е страх, нали, момиче?

— Не. А теб?

— Мъничко — отвърна той. — Толкова време мина…

Извади лулата си, наново я запали и всмука глътка ароматен дим.

— Лош навик — каза. — Научих го от Народа на Тунелите при едно от пътуванията си. Изкусни ковачи са, но хигиената им никаква я няма. Мисля, че димът им помага да прикрият вонята.

Мади докосна последната руна. Тя грейна в матови цветове като зимно слънце. Момичето изрече заклинанието:

Ос бит ордфрума…

Хълмът се отвори с трясък и скърцане и там, където беше Окото, зейна тесен тунел с грапави стени, който се спускаше надолу в земята.

Преди петстотин години, в зората на Новите времена, малко укрепления можеха да съперничат на непристъпната крепост на Хълма Червен кон. Построена на стръмно възвишение над долината, тя се издигаше над цялата околност и оръдието й винаги бе насочено към прохода Хайндарфел, единственото място, освен хребета Седемте спящи, откъдето можеха да нападнат неприятели.

Всъщност за хората от Малбри беше необяснимо как крепостта е паднала, освен може би в резултат на епидемия или предателство, защото от разрушения каменен кръг се откриваше гледка чак до Фарнли Тайъс на север, а на юг до Ковачницата в подножието на планината.

Пътят се виждаше като на длан, тук-таме обрасъл с прещип и редки храсти, а склоновете на Хълма бяха прекалено стръмни, за да бъдат кастрени от мъже в броня.

Но Адам Скатъргуд не носеше броня, оръдието беше претопено много отдавна, а от времето, когато на Хълма Червен кон е имало наблюдателен пост, бяха изминали петстотин години. Затова той успя да изкачи Хълма незабелязан и като пропълзя през тревата от подветрената страна на Коня, се скри зад един паднал камък и чу какво си казаха момичето вещица и едноокият безделник.

Адам открай време беше недоверчив към Мади. Хората с въображение го изнервяха, а в света, който населяваха — странен, тъмен свят, където Адам Скатъргуд не беше нито уважаван, нито желан — той се чувстваше крайно неудобно. Но макар че никога не би го признал пред себе си, Мади го плашеше. Това би било прекалено нелепо. Все пак тя имаше лоша кръв. На никого не беше притрябвала, особено с тази руна на ръката. Никога нямаше да постигне нищо.

Адам Скатъргуд (слава на Небесата) беше хубаво момче с прекрасно бъдеще. Вече беше ученик на енорийския свещеник; с малко късмет (и със спестяванията на майка си) можеха дори да го изпратят да учи на Края на Света, във Вселенския град. Накратко, той беше от видните жители на Малбри, а ето че сега шпионираше момичето и приятеля й, Странникът от Външността, като някой доносник, който няма свои приятели. Изпълнен е досада от тази мисъл, той се промъкна по-близо до основата на камъка и наостри уши да чуе нещо тайно, нещо важно, нещо, с което по-късно да може да дразни Мади.

Щом чу за съкровището под Хълма, Адам се ухили. Това му даваше обилна храна за подигравки. „Хей, гоблинско момиче — ще каже, — намери ли злато? Купи ли си нова рокля, гоблинско момиче? Взе ли си пръстен от Феерия?“

Мисълта му се стори толкова привлекателна, че той едва се сдържа да не изскочи веднага от скривалището си, но беше сам и сега момичето и Странникът от Външността не му се виждаха толкова смешни, колкото когато беше с приятелите си. Всъщност изглеждаха дори опасни и Адам се зарадва, че е на сигурно място зад големия камък.

Когато чу за Шепнещия, още повече се зарадва, че е скрит. Не искаше да има нищо общо с тази реликва от Древните времена, колкото и ценна да беше тя. Най-вероятно беше прокълната или обладана от демон. А щом стана дума за отваряне на Хълма, Адам не можа да си намери място от злорадство, защото, макар и да изпитваше истински ужас от всякакви странни неща, нямаше съмнение, че този път Мади и едноокият й приятел са прекрачили границата.