Джоанн Харрис - Рунически знаци

Едноокият се усмихна.

— Смисълът — каза той, — е понятие на Реда. Езикът на Хаоса по дефиниция е безсмислен.

— Езикът на Хаоса? — попита Мади. — Но аз не го знам. Никога не съм чувала за…

— Напротив — отговори Едноокият. — Той е в кръвта ти.

Мади погледна оттатък Хълма, където дребният силует на Адам Скатъргуд все повече се отдалечаваше по пътя към Малбри, току огласян от пронизителните гневни викове на бягащото момче.

— Можех да го убия — каза тя и потрепери.

— Някой друг път.

— Не разбираш ли? Можех да го убия!

Едноокият като че ли не се трогна.

— Не искаше ли точно това?

— Не!

Той се усмихна, но не каза нищо.

— Наистина, Едноок, стана от само себе си.

Странникът сви рамене и отново запали лулата си.

— Мило момиче, такива неща не стават от само себе си.

— Не разбирам.

— Естествено, че разбираш.

И Мади осъзна, че е така — неслучайно бе дъщеря на ковач. Това, което беше метнала по Адам — мисловната мълния, не бе изникнало от нищото, а беше изковано . Беше тежко като стрела от арбалет и тя го бе запратила по Адам със силата — и злобата — натрупана с години гняв.

Отново я обзе ужас, когато си представи какво би могло да стане, ако камъкът не беше поел удара. И ужасът бе съпроводен с още по-страшната мисъл, че тази случка може да (и ще) се повтори.

Едноокият сякаш прочете мислите й.

— Помниш ли на какво съм те учил? — кротко попита той. — Огънят гори, такава е природата му. Дали ще го използваш или не, запомни: мисловната мълния не е пушка, няма да гръмне от само себе си — Странникът се усмихна. — Колкото до момчето, нищо страшно не е станало. Жалко, че ни е чул, разбира се. Така ще имаме по-малко време. Но не променя нищо.

— Почакай малко — каза Мади и погледна в отворения тунел. — Нали не мислиш, че трябва да влезем още сега? След това, което се случи…

— След това, което се случи — повтори Едноокият, — какво друго ни остава?

Мади се замисли. Адам сигурно вече беше разказал за видяното — освен ако не бе минал първо през къщи, за да се преобуе — и несъмнено бе украсил историята си с всякакви измислици за демони, каквито бедното му въображение беше в състояние да роди.

Не можеше да не е казал на Джед Смит и на пристава Мат Лоу, а да не забравяме и Нат Парсън, който чакаше такова извънредно събитие още от легендарното си пътешествие до Края на Света и който на драго сърце би се заел с подобно сериозно нарушение. И каквото и друго да станеше оттук нататък, случката щеше да влезе в аналите на Малбри редом е най-важните събития в историята на селото и името на Адам Скатъргуд щеше да се помни дълго след като костите му се превърнат в прах.

Слънцето грееше високо в небето и долината се къпеше в зелено и златисто на бледата му светлина. Над покривите се издигаше тънка струйка дим и Мади отдалеч долови мириса на горяща суха трева, от който очите й се напълниха със сълзи. Спомни си за ковачницата и за сгушената до нея къщурка, за миризмата на нагорещен метал и пушек, за градинката от невени пред пътната врата.

Това е нейният свят, помисли си тя, и едва сега, когато й предстоеше да го напусне, Мади за пръв път осъзнаваше колко й е скъп. Тръгне ли да бяга, тя негласно ще признае вината си и нищо вече няма да бъде същото.

— Струва ли си. Едноок? — попита момичето. — Този, Шепнещият или какъвто е там, заслужава ли си?

Едноокият кимна.

— Заслужава си — каза той.

— И струва повече от злато? — попита Мади.

— Много повече от злато.

Тя отново хвърли поглед оттатък хълма. Разбира се, можеше да остане и да се защитава. Най-малкото щяха да й гарантират безпристрастно изслушване. В долината не бяха бесили никого от десет години насам, откакто Черната Нел — черна свиня с руническо клеймо на гърба — беше изяла прасенцата си. Но Едноокият беше Странник от Външността, където живееха просяци и бандити, и неговият процес със сигурност щеше да бъде кратък и суров. Мади нямаше избор — а и отворът на Хълма зееше в краката й с обещание за скрити съкровища, как можеше да обърне гръб на Коня?

Тунелът беше с грапави стени, тесен и се спускаше надолу в недрага на Хълма. Тя пристъпи вътре с колебливи крачки и предпазливо опипа пръстения таван. С облекчение установи, че е сух и здрав, от дълбините на тунела лъхаше мирис на изба. Мади направи още една крачка, но Едноокият стоеше неподвижно и я наблюдаваше, сякаш нямаше намерение да я последва.

— Е? — подкани го тя. — Идваш ли, или ще стоиш тук?