Джоанн Харрис - Рунически знаци

Приятелят й помълча малко. После бавно поклати глава.

— Не мога да отида там, Мади — каза. — Той ще ме познае още щом стъпя в Долната земя. И тутакси ще разбере за какво съм дошъл.

— Кой? — попита момичето.

— Де да можех да ти кажа — отвърна Едноокият. — Но времето ни е малко, няма да стигне за дълга история. Съкровището, което търсиш — Шепнещия — не е обикновена скъпоценност. На вид може да изглежда като къс стъкло, като буца желязна руда, дори като скала. Такава е природата му, да се крие, но ти ще го познаеш по цветовете му, тях не може да скрие. Търси го в кладенец или в извор. Може да е заровен много надълбоко. Но повикаш ли го, ще дойде при теб.

Мади отново впери поглед в тунела — там беше тъмно, тъмно като в гроб, и тя си спомни как Едноокият й беше казвал, че под Хълма има пътища, които водят чак до Смъртта, Съня и отвъд тях…

Момичето потръпна и отново се обърна към него.

— А откъде сме сигурни, че съкровището е още там? Ами ако някой вече го е взел?

— Не е — отговори Едноокият. — Щях да разбера.

— Но ти каза, че има и други като нас. А сега…

— Истината, Мади — прекъсна я Странникът, — е, че не знам дали той изобщо е там, и ако е там, какво крои. Но ако дойда с теб и го заваря да ме чака въоръжен с магическото сияние, с което е успял да се сдобие…

— Кой е той? — отново попита Мади.

На лицето на Едноокия се появи крива усмивка.

— Един… приятел. От миналото. Човек, който стана предател през Зимната война. Мислех го за умрял и наистина може да не е жив, но такива като него имат девет живота, а той винаги е бил ловък в измъкването.

Мади понечи да каже нещо, но Странникът я прекъсна:

— Слушай, Мади, той чака мен. Няма да заподозре теб. Възможно е изобщо да не те забележи. Така ще можеш да намериш Шепнещия и да ми го донесеш, преди той да се усети. Ще го направиш ли?

Мади отново надникна в Окото на Коня. То зееше бездънно в краката й: Конят като че ли се пробуждаше от многовековния си сън.

— Ами ти? — попита тя накрая.

Странникът се усмихна и здравото му око блесна.

— Може да съм стар, Мади, но мисля, че още мога да се справя с тълпа селяни.

И може би беше игра на светлината, но на Мади й се стори, че приятелят й е станал някак по-висок и изглежда по-млад, по-силен, цветовете му са по-ярки и по-внушителни, сякаш бе свалил години от плещите си години, помисли си тя, или повече. Защото Мади знаеше, че Зимната война е свършила преди около пет века, когато вълците демони са погълнали слънцето и луната, а река Стронд се е разляла до подножията на планините, помитайки всичко по пътя си.

Нат Парсън наричаше това Бедствието и в проповедите си твърдеше, че на Древните времена им е дотегнало от злото на човечеството и са изригнали огън и лед, за да очистят света.

Едноокият го наричаше Рагнарьок.

— Кой си ти? — попита Мади.

— Има ли значение? — отвърна Странникът.

Може би прочете отговора на лицето й, защото кимна и се поотпусна.

— Добре — каза той. — А сега тичай да намериш Шепнещия или нека той те намери, ако може. Крий се и бъди нащрек. Не се доверявай на никого, независимо какъв изглежда, и най-вече не казвай нищо на никого за мен.

— Почакай! — извика Мади, когато Едноокият й обърна гръб.

— Чаках достатъчно — отвърна той и без да я погледне, без да й махне за сбогом, тръгна надолу по Хълма Червен кон.

Тунелът беше трудно проходим, с неравномерни стръмни участъци, на места бе наводнен, на други се стесняваше до процеп, през който Мади трябваше да се промъква с усилие, за да продължи напред. Тя беше затворила входа на тунела с обръщане на отключващите руни и сега руната Бяркан на върховете на пръстите й бе единственото й средство за придвижване в тъмнината.

След няколко минути обаче момичето забеляза, че тунелът леко се с разширил, а пръстените му стени са станали по-твърди и наподобяват стъкло. Със спускането си по-надълбоко във вътрешността на хълма Мади осъзна, че това е скала, някакъв тъмен и лъскав минерал, но чиято повърхност на места избиваха кристали, които искряха като побити игли.

След половин час подът на тунела също премина в гладка като стъкло скала, а стените се изпъстриха с фосфоресциращи частици, които изпълваха тунела с мека светлина.

И навсякъде се виждаха следи от цветове, сякаш изплетени от паяжина, прекалено много, за да бъдат преброени или разпознати. По много от тях личаха останки от магия — заклинания, сияния, капани и руни, ясно видими като следи от каруца по кален път.