Джоанн Харрис - Рунически знаци

Те тръгнаха надолу към реката и там най-после видяха каменни улички, пълни с трофеи и плячка. Като си спомни какво й беше казал Едноокият, Мади си помогна с руната Бяркан и захвана да търси, но сред плетеницата от дребни капани в и следи, с които бяха осеяни тунелите, сред вързопите с пера, сандъците с парцали, гърнетата, тенджерите, счупените ножове и очуканите щитове тя не можа да открие нищо, което да наподобява съкровище от Древните времена.

Разбира се, гоблините са ужасни вехтошари и за разлика от джуджетата крадат каквото им попадне, независимо дали е ценно или не. Но Мади не губеше кураж. Беше сигурна, че някъде сред всички тези неща ще намери Шепнещия. Странно име за съкровище, помисли си тя, но после си спомни за Драупнир , Канещия, пръстена на Один, за копието му Гунгнир , Точно Целещото, и за Мьолнир , Гръмовния, чука на Тор, и си каза, че съкровищата на Древните времена често носят такива загадъчни имена.

И продължи да търси: сред стари дюшеци, сухи кокали и потрошени грънци, сред клечки и камъни, глави на кукли и обувки, от които едната липсваше, ашици и изкуствени нокти за крака, парчета хартия и безвкусни порцеланови фигурки, мръсни носни кърпи и забравени любовни стихотворения, проскубани ориенталски килими, изгубени учебници и мишки без глави.

Но както я беше предупредил Едноокият, тя не намери нищо ценно, нито злато, нито сребро, нито дори никелова монета.

— Тук няма нищо — гоблинът започваше да става все по-нетърпелив, колкото по-надълбоко в недрата на Хълма се спускаха. — И надолу няма нищо, и хич не е безопасно.

Мади сви рамене и продължи да върви.

— Поне да знаех какво търсиш… — каза Захар.

— Ще ти кажа, като го намеря.

— Ти даже не знаеш как изглежда, нали? — попита той.

— Млъкни и си гледай пътя.

— Даже туй не знаеш!

Мади вървеше след Захар надолу към дълбините на Хълма и постепенно започна да я обзема страх, че гоблинът е прав. Този Хълм беше раят на вехториите, пълен от край до край с безполезни боклуци. Нищо тук не й приличаше на съкровище, нямаше нищо магическо, нищо ценно, нищо, което да отговаря на описанието на Едноокия.

Освен това й беше ясно, че Захар е също толкова неориентиран в търсенето, колкото и самата тя. Той няколко пъти повтори, че под Хълма няма никакво съкровище и след като размисли, Мади беше готова да му повярва. Гоблините не разбират кое е ценно и могат да откраднат както счупен чайник, така и половин корона или пръстен с диамант. А и тя не си представяше как съкровище от Древните времена — нещо толкова важно, че Едноокият е посветил години на търсенето му — ще се задържи дълго в ръцете на Захар и приятелите му.

Не, колкото повече Мади размишляваше, толкова повече й се струваше, че Доброто племе няма нищо общо с това. Тайната, ако изобщо имаше такава, беше заровена по-надълбоко, не в леговищата на гоблините.

През изминалите часове тя два пъти използва Наудр , за да задържи спътника си, и с всеки следващ път ефектът леко отслабваше. Мади вече изпитваше силен глад и съжаляваше, че не се е възползвала от храната в складовете на гоблините, но сега те бяха далеч зад нея, а гладът, умората и усилията да удържа гоблина, постоянно да борави със Сол и да се движи незабелязана през лабиринта от магии започваха да изцеждат силите й. Сиянието й отслабваше като лампа, чието масло бързо свършваше. Скоро щеше съвсем да угасне.

Захар не забелязваше това, златисти те му очи грееха в тъмното и той неуморно изминаваше един след друг коридорите, които отвеждаха Мади все по-надолу в недрата на Хълма, далеч от складовете и навътре в гъстия мрак.

Тя го следваше неотстъпно. Плетеницата от капани, която толкова я беше озадачила на предишните нива, оредяваше и почти се губеше, оставаше само една все така ярка пътека, която засенчваше всичко останало и изпълваше момичето с любопитство. Тя беше с необичаен цвят светъл и искрящ оттенък на виолетовото — озаряваше тъмнината и приличаше на надраскани една върху друга линии, сякаш някой бе минавал по нея много пъти. Мади вървеше измъчвана от жажда и капнала от умора, но с нарастващо въодушевление и надежда, които я правеха сляпа за отслабващото й сияние, както и за лукавите искрици в очите на гоблина.

Те вървяха през голяма пещера с високи сводове и полилеи от сталактити, които улавяха светлинката от руната на Мади и я запращаха обратно към нея под формат ма хиляди игриви светлосенки. Захар, който крачеше напред, машинално сведе глава и мина под една издадена скала, където Мади спря задъхана.