Джоанн Харрис - Рунически знаци

Гейзерът отново изригна. Сега тя беше на по-малко от двайсет крачки и усети тласъка в тила си, и щом съскането започна да утихва, Мади измина останалото разстояние до целта си. Застана на ръба на ямата, закри лице с края на палтото си и погледна право към дъното.

Ямата се оказа по-малка, отколкото момичето очакваше, не по-широка от една стъпка, с формата на правилен кръг като отвор на кладенец. Тя изглеждаше измамно голяма заради силата на пламъците в огнището и добре че Мади беше закрила лицето си, защото погледът й вече се премрежваше, сякаш се бе взирала в обедно слънце.

В сравнение с това ковашката пещ на Джед Смит беше като свещичка; тук, на хиляда или повече крачки от ръба на ямата металите и скалите клокочеха като супа, а миризмата на сяра се издигаше нагоре със струя въздух, толкова горещ, че пърлеше косъмчетата в носа на Мади и образуваше мехури по голите й ръце.

Момичето издържа не повече от пет секунди. Но през тези секунди то зърна сърцето на планината, пламтящо по-ярко от слънцето. Видя отвора, през който се изтичаше реката, и сблъсъка на стихиите в ямата. Забеляза и още нещо в огненото гърло нещо неопределено и трудно различимо, което обаче й говореше също толкова красноречиво, колкото и ярките следи по коридорите.

Не беше голямо — с размерите на диня — и с приблизително кръгла форма. Можеше да е буца нагорещена скала, която незнайни сили бяха запратили в гърлото на ямата.

Разбира се, Мади не се и надяваше да измъкне нещо от такова недостъпно място. И най-опитният катерач не би могъл да го достигне: дори ако по някакво чудо съумееше да издържи на нажежения въздух, при изригването на гейзера щеше да изхвръкне от ямата като коркова тапа от бутилка, преди да е изминал и половината разстояние.

Впрочем и глупак можеше да види, че нещото е стабилно закрепено, изкусна паяжина от магически сияния и руни го държеше по-здраво и от най-дебелите вериги.

Докато Мади наблюдаваше камъка, той сякаш засвети още по-ярко, като въглен под ковашко духало. През главата й премина мисъл колкото абсурдна, толкова и обезпокоителна: „Той ме вижда“; и загледана в ямата, тя почти бе готова да повярва, че го чува — властния беззвучен вик, който сякаш пронизваше съзнанието й.

Мади! При мен!

Шепнещият.

Задъхано и на път да припадне от горещината, момичето започна да отстъпва назад, като използваше камъните и вдлъбнатините по пода за прикритие. Засега не можеше да направи нищо повече. Само се надяваше да възстанови силата си и да се помъчи да измисли някакъв план, ако ли не, да намери обратния път към Червения кон и да каже на Едноокия, че колкото и да е разочарован, че Мади не е успяла да му донесе Шепнещия, поне може да е спокоен, че никой друг няма да го вземе.

В края на залата беше по-прохладно и въздухът, макар и лютив, бе по-приятен за дишане. Там Мади седна да почине за малко и да даде време на очите си отново да свикнат с полумрака. В стените имаше отвори към малки пещери, някои плитки като ниши, други просторни колкото големи стаи, които можеха да бъдат добро убежище по време на трусове и изригвания.

В една от пещерите Мади видя да тече струйка чиста вода и с благодарност пи от нея, защото жаждата вече я мъчеше почти колкото глада.

В стената на друга забеляза жила матовожълт метал, дебела почти колкото ръката й.

А в трета за голямо свое учудване зърна непознат, опрял гръб в стената и насочил зареден арбалет право в лицето й.

В първата секунда-две тя се стъписа. Фигурата в тъмното бе сякаш безформена, безплътна: Мади виждаше само очите, а на мястото на устата — светъл процеп, който трепкаше и блестеше. Но ако мислите й бяха объркани, ръцете й сякаш знаеха точно какво да правят. Тя импулсивно ги вдигна и без миг колебание с всичка сила запрати Каен , Пожар, право в лицето на непознатия.

Мади не можеше да каже защо е избрала точно тази руна, но действието й беше незабавно и разрушително. Тя плесна противника й като камшик, накара го да захвърли арбалета си и с вой да коленичи на пода на пещерата.

Мади беше почти толкова зашеметена, колкото и той. Действието й бе съвсем инстинктивно, без гняв и без желание да го нарани. И сега, когато успя да го разгледа, тя с учудване установи, че нападателят й не е гигантски свръхгоблин, както си беше помислила отначало, а слабичък червенокос юноша, не по-висок от нея.

— Стани — каза момичето и ритна арбалета на безопасно разстояние.

— Очите ми — изстена непознатият иззад вдигнатите си ръце. — Моля те. Очите ми.