Джоанн Харрис - Рунически знаци

— Почакай тук — каза Ловкият.

Изтича до водата, скочи върху един от падналите камъни и се изгуби в тъмното.

В първата секунда Мади се разтревожи: от мястото, където стоеше, й се стори, че Ловкият скочи право в бързите води. Но после го видя да стои върху плоска скала почти по средата на реката, чиито бели води се носеха от двете му страни. Мади реши, че той е знаел за тази скала, но така или иначе действията му бяха опасни. Но всеки рибар ще ни каже, че речната риба обича бързите води, и Мади не се учуди, когато след секунди Ловкият рязко се наведе и издърпа нещо от реката.

Там имаше риболовна мрежа, изкусно изплетена от влакна или стъбла. Момчето прегледа съдържанието й, метна мрежата на рамо и се върна с бързи и ловки скокове по невидимите камъни.

Докато Ловкият се занимаваше с улова си, Мади внимателно го наблюдаваше през Бяркан , магическото кръгче между палеца и показалеца си. Тя се постара той да не я забележи: не искаше да го уплаши. Все пак Едноокият й бе казал да не се доверява на никого и тя искаше да се увери, че този чирак стъклар е такъв, какъвто изглежда.

Но Бяркан затвърди предчувствията й. Ловкият нямаше никакви цветове. Първият й бегъл поглед, при който й се привидя по-стар, по-висок човек с огнени очи и крива усмивка, се оказа чисто и просто игра на светлината и последица от собствените й страхове. И когато момчето застана на брега на реката широко усмихнато, метнало улова си на рамо, Мади въздъхна облекчено и най-после си позволи да се отпусне.

Двамата си разделиха уловената риба. Ловкият й показа как да я сготви. Тези риби бяха кисели на вкус и костеливи, с огромни слепи очи, но Мади изяде своите до последната костица, като облизваше пръсти и премляскваше от удоволствие.

Момчето мълчаливо я гледаше как яде. Суетенето около улова, готвенето и яденето на рибата до голяма степен премахна задръжките между тях, Ловкият изостави мрачния тон и стана доста дружелюбен. Мади предположи, че и той като нея изпитва облекчение, че е намерил съюзник в тунелите, а фактът, че бе издържал две седмици сам тук, говореше много за неговата смелост и находчивост.

През това време, както се разбра, момчето беше измислило как да си набавя храна и как да я готви, открило бе източник на добра питейна вода и място, където да се мие, беше проучило къде въздухът е най-чист и бе намерило най-удобното място за спане. Ловкият беше обходил и тунелите един по един в търсене на път към повърхността, който да заобикаля голямата галерия, но засега нямаше успех. И всичко това без нито едно заклинание, с което да си помогне.

— Какво ще правиш, ако няма изход? — попита Мади, когато той свърши разказа си.

— Сигурно ще рискувам. Все някога бдителността им ще отслабне. Но онзи Капитан… Не искам повече да се срещам с него.

Мади се замисли. Капитанът. Постоянно й се струваше, че нещо й убягва, но не можеше да проумее какво.

— Ами ти? — попита Ловкият. — Как слезе чак дотук? И откъде знаеш толкова много за това място?

Въпросът беше уместен. Мади се съсредоточи и момчето я погледна изпитателно, без да се усмихва, със зелени пламъчета в очите, които играеха на светлината от огъня.

— Хайде — подкани я Ловкият, като видя колебанието й. — Може да не съм Фурия, по това не значи, че съм глупав. Видях сиянието ти и знам какво означава. Дошла си тук с цел. И не ми излизай със старите истории за съкровище под Хълма. Тук няма съкровище и ти го знаеш.

Значи не се беше хванал на приказките й. Всъщност нямаше нищо чудно. Той беше прекалено съобразителен, за да го заблуди. Донякъде това й вдъхна сигурност. Един съюзник в пещерите можеше да й бъде от полза, а познанията и изобретателността на Ловкия щяха да й помогнат.

„Не се доверявай на никого“ — казваше Едноокият. Но Мади със сигурност дължеше обяснение на момчето, а и ако гоблинският Капитан беше врагът, значи нямаше нищо страшно, ако обясни на Ловкия някои неща.

— Е? — в гласа му се долови нотка на раздразнение. — Вярваш ли ми или не?

— Не че не ти вярвам… — започна Мади.

— Как не — отсече Ловкият. — Не ми трябва да съм Фурия, за да разбирам това-онова. И с какво толкова съм заслужил подозрението ти? Е, освен че ти налових риба и ти показах къде водата става за пиене, и…

— Моля те…

— За теб няма страшно, нали? Ти не си в опасност. Можеш да излезеш, когато си поискаш. Аз обаче съм тук, докато ме хванат. В края на краищата, защо да ми помагаш? Аз съм само едно стъкларче от Райдингс. Защо да те е грижа какво ще стане с мен?