Джоанн Харрис - Рунически знаци

Като внимаваше да не смути съня му, тя стана и безшумно призова руната. После с рязко движение я задейства.

Магическата му защита примигна, но не падна.

Мади направи втори опит, като в същото време образува Бяркан . Руните изчезнаха и тя зърна пред себе си лице, което бе виждала и преди и което сега в същинските си цветове й се стори неочаквано познато.

Обликът му не се промени много. Той бе с приблизително същите нюанси и фигура, само че малко по-висок. Но беше по-стар, отколкото й се видя в началото, и дори насън чертите му не изглеждаха толкова невинни, в тях имаше лукавство. Появиха се и знаци, каквито по-рано нямаше, руна обърната Каен на голата му ръка, а сега Мади забеляза, че устата му е набраздена от тънки, бледи напречни белези, прекалено равномерни, за да са случайни.

Мади отпусна ръка. Тя разбра всичко твърде късно, твърде късно си спомни предупрежденията на Захар, твърде късно вникна в думите на Едноокия.

„Един… приятел — казваше той, — който стана предател през Зимната война. Мислех го за умрял и наистина може да не е жив, но такива като него имат девет живота, а той винаги е бил…“

— Ловък в измъкването — прошепна Мади и пребледня.

— Точно така — обади се Ловкият и отвори очи. — Но ти можеш да ме наричаш Капитана.

Движенията му бяха бързи прекалено бързи за човек, току-що събудил се от дълбок сън. За голямо нейно учудване обаче той не се опита да я нападне, само отскочи към входа на пещерата, за да избегне мисловната мълния, запратена по него, и тя се заби в стената, като отприщи дъжд от скални късчета.

Мади отново вдигна ръка и пристъпи към входа на пещерата, за да му пресече пътя за бягство. Но Ловкият не се опита да бяга, а със светкавично щракване с пръсти призова руната Каен и като я насочи не към Мади, а към себе си, изчезна — или поне така й се стори — оставяйки след себе си тънка огнена следа — като от посипан барут — там, където стоеше само допреди секунда, и тази следа бързо запълзя към отвора на пещерата.

Виолетовата диря запълзя след нея, но в този миг Мади призова Логр , Водата, метна я по огнената следа и я спря, от което въздухът се изпълни с гъста пара.

След миг Ловкият се появи отново целият мокър и задъхан.

Руната Логр затрепка повторно в пръстите на Мади, готова за нов удар. Ловкият бавно се изправи с вдигнати ръце.

— Опитай пак и ще те убия — закани се момичето.

— Почакай, Мади, мислех, че сме приятели.

— Не си ми приятел — отсече Мади. — Ти ме излъга.

Ловкият направи гримаса.

— Разбира се, че те излъгах. Какво очакваше? Промъкна се, цапардоса ме по лицето с нещо средно между ковашки чук и светкавица, подложи ме на разпит и после… после най-небрежно спомена, че си голяма приятелка не с кого да е, а с Едноокия…

— Значи съм права — прекъсна го тя. — Кой си ти?

Той беше свалил маската си и стоеше пред нея в истинския си облик. Отново й се стори познат, макар че със сигурност не се бяха срещали по-рано. Може би от някоя легенда или от картинка в книгите на Едноокия. Но Мади го познаваше, нямаше съмнение, тези очи й бяха познати.

— Слушай. Знам, че не ми вярваш. Само че има много неща, които Едноокият не ти е казал. Неща, с които аз мога да ти помогна.

— Кой си ти? — отново попита Мади.

— Приятел.

— Не, не си — каза тя. — Ти си този, за когото Едноокият ме предупреди. Крадецът. Който иска да вземе Шепнещия.

— Крадец? — той се разсмя. — Мади, аз имам точно толкова право да получа Шепнещия, колкото и всеки друг — всъщност повече от някои.

— Тогава защо ме излъга?

— По-скоро се запитай защо той те е излъгал.

— Не става дума за Едноокия — отсече Мади.

— Така ли? — на погледа на Ловкия беше трудно да се издържи, гласът му бе плътен и странно убедителен. — Той е знаел, че аз ще бъда тук. Задай си въпроса защо. А колкото до Шепнещия, ти все още нямаш представа какво е това, нали?

Мади бавно поклати глава.

— Нито какви свойства притежава.

Тя отново поклати глава.

Ловкият се засмя. Това беше лек и приятен звук, който веднага очароваше, неустоимо заразен. Мади неволно се усмихна в отговор, преди да усети, че е трик. Беше омагьосана.

— Престани — сопна се тя и образува с пръстите си Ир .

Той я погледна без разкаяние. Въпреки руната за защита в усмивката му имаше нещо, което подтикваше Мади да й отвърне.

— Познавам те — бавно произнесе тя. — И Едноокият те познава.

Ловкият кимна.

— Казал ти е, че съм предател, нали?