Джоанн Харрис - Рунически знаци

Мади кимна. Гласът на Едноокия в главата й я предупреждаваше, че това е Локи — Локи — и че тя в никакъв случай не бива да се поддава на чара, ласкателствата или измамите му, а да стои нащрек. Спомни си думите на Едноокия за това, че чарът е присъщ на децата на Хаоса, и твърдо реши да не приема нищо от чутото за чиста монета.

Но разказът на Локи звучеше заплашително правдоподобно. Той обясняваше толкова много неща, които Едноокият не бе пожелал да й каже, но някои все още й беше трудно да проумее, а най-неприемлив за нея бе навикът му да говори за боговете така, сякаш са човешки същества — уязвими, несъвършени, победени. Мади бе израснала с приказките за Пророческото племе, беше свикнала да гледа на тях като на приятели, те присъстваха в най-съкровените й мечти, но дори в най-смелите й мисли не бе й хрумвало, че един ден може да срещне някого от тях, да разговаря с него като с равен, да се докосне до създание, живяло в Асгард, и то да стои пред нея със съвсем човешки белег между очите — белег, оставен от собствената й мисловна мълния…

— Ами… ти… безсмъртен ли си? — попита тя накрая.

— Нищо не е безсмъртно — отвърна Локи и поклати глава. — Някои неща живеят по-дълго от други, чисто и просто. И всичко трябва да се променя, за да оцелява. Защо, мислиш, нося сиянието си обърнато? Както впрочем и Один?

Мади погледна руната на ръката му. Каен , Пожарът, още тлееше във виолетово на бледата му кожа. Мощен знак, дори когато е обърнат — самата Мади го бе използвала достатъчни често, за да знае, че трябва да се отнася с уважение и недоверие към онзи, който го носи.

— И как се обърна сиянието ти?

— Много мъчително — отговори Локи.

— А-ха — отбеляза Мади и помълча малко. — А какво става с обитателите на Фурия? С Фуриите, или както там се казват…

— Е, сега всички сме Фурии — отвърна той и сви рамене. — Като всичко, що е докоснато от Огъня. Демони, както би казал вашият свещеник. Разбира се, аз открай време съм такъв, понеже съм дете на Хаоса, но на Генерала, който винаги е държал на Закона и Реда, едва ли му е лесно — Локи се усмихна. — Сигурно му е трудно да го приеме: поне за новите богове, за Реда, сега той е врагът.

— За новите богове?

Локи кимна и усмивката изчезна от лицето му.

— Искаш да кажеш, че и те съществуват в действителност? И Безименният, и всичко, което Нат Парсън проповядва от Книга Бедствие?

Локи отново кимна.

— Те са също толкова действителни или въображаеми, колкото и всеки от нас — отвърна Локи. — Нищо чудно, че вашият свещеник не харесва старите обичаи. Той много добре знае кой е врагът и знае, че неговото племе ще бъде в безопасност, когато пропъди нашето от Деветте свята и всички легенди бъдат забравени, всички магии смазани, всяка Фурия — унищожена до последната искрица и пламъче.

— Но… аз съм Фурия — каза Мади, разтвори длан и погледна своята руна, която сега тлееше като въглен.

— Такава си — съгласи се Локи. — В това няма съмнение, я какво сияние имаш. Нищо чудно, че не му се говореше за теб. Ти си нещо уникално — и то струва повече от Откупа на Видрата както за него, така и за мен, и за всекиго, който успее да те спечели на своя страна.

Руната на Мади се разгоря, тънки огнени пламъчета се протегнаха към върховете на пръстите й.

— Оракулът те предсказа — продължи Локи, запленен от гледката. — Предсказа нови руни в Новото време, руни, които ще бъдат цели, не разчупени, и с които ще се пренапишат Деветте свята. Тази твоя руна е Аеск , Ясенът, и когато я е видял на ръката ти, Едноокият сигурно си е помислил, че всичките му Ясни дни и дни на Зимно слънцестоене са дошли наведнъж.

— Аеск — тихо каза Мади и сви пръсти в шепа, пълна с огън. — И ти мислиш, че Едноокият е знаел това?

— Би трябвало — отвърна Локи. — Пророчеството беше казано на Один.

Мади се замисли за миг.

— Защо? — попита тя. — Какво иска той? И какво представлява… Шепнещият, на който толкова държи? Оракулът споменавал ли е за това?

— Мади — каза Локи и бавно се усмихна, — Шепнещият е Оракулът.

В пещерата имаше скътано шише тъмна медовина. Локи даде на Мади една глътка и допи останалото, докато разказваше историята.

— Шепнещият — започна той — е древна сила, по-стара от самия Генерал, макар че той не обича да му го напомнят. Тази история води началото си от зората на Древните времена, от първите войни между Реда и Хаоса, и ако питаш мен, не показва в добра светлина нито едната, нито другата страна. Разбира се, по онова време позицията на моя милост беше напълно неутрална…