Джоанн Харрис - Рунически знаци

От друга страна, Едноокият й беше разказал за Предсказанието на Оракула и за последната голяма битка на Древните времена, за това как Сурт Разрушителят се слял с Хаоса и тръгнал срещу боговете в Асгард, а армиите на мъртвите с флотилията си от кораби ковчези излезли насреща им от Подземния свят.

В тази последна битка боговете паднали облени в магически сияния и кръв: Один, последният Генерал погълнат от Вълка Фенрис, Гръмовержецът Тор отровен от Световната змия, Едноръкият Тир, Златозъбият Хеймдал, Жътварят Фрейр, Локи…

— Но щом са богове — недоумяваше Мади, — как са могли да паднат? Как са могли да умрат?

Едноокият сви рамене.

— Всичко умира.

А ето че Локи й разказваше друга история: как повалените богове не загинали, а оцелели — с изтощени сили, разбити, победени от самите себе си — и все така чакали да се завърнат, дори след като Хаосът опустошил Деветте свята и помел всичко по пътя си.

Минали години, настъпил нов Ред. Неговите храмове израснали върху някогашните извори, могили и побити камъни, светилища на по-стара вяра. Дори легендите били забранени — „Къде забравен, там и умрял, не си го ни чул, ни видял“, казваше Лудата Нан — и в победния си ход Редът успял да стъпче старите обичаи почти до пълна забрава.

— И все пак нищо не трае вечно — бодро отбеляза Локи. — Времената се менят, народите идват и си отиват и светът преживява своите революции, тъй както морето — приливите и отливите.

— Така казва и Едноокият.

Морето без приливи и отливи ще стане неподвижно — продължи Локи. — Така и свят, който не се променя, ще застине и ще умре. Дори Редът се нуждае от мъничко Хаос. Один знаеше това, когато ме прие и си дадохме клетва за братство. Другите не го разбраха. От самото начало се нахвърлиха срещу мен. Хаосът бил в кръвта ми, така казваха, но нямаха нищо против да използват дарбите ми, когато им беше изгодно. Презираха измамите, мразеха лъжите, но с удоволствие жънеха плодовете от тях.

Мади кимна. Тя знаеше за какво говори Локи. Да те смятат за чужд, с лоша кръв, да те обвиняват за всичко и никога да не ти благодарят. О, да. Мади го разбираше отлично.

— Когато Один ме прие — продължи Локи, — той много добре знаеше какво представлявам. Огън, който не може да бъде укротен. И какво като съм се измъквал от юздите веднъж-дваж? Спасявал съм ги много повече пъти, отколкото някой от тях подозира. Никой не ми благодари. А накрая — на лицето му отново се появи разкривената, но странно подкупваща усмивка, — накрая кой кого предаде? Моя ли беше вината, че станах необуздан? Аз просто бях верен на природата си. Но стават и произшествия. Нещо се обърка. Може да е било превъзбуда, леко и напълно разбираемо разсейване в труден момент. И отведнъж старите приятели престанаха да се държат приятелски и аз започнах да си мисля, че би било добре да се оттегля, докато нещата се уталожат. Но те ме подгониха и извършиха недодяланото си отмъщение. Предполагам, че знаеш историята.

— Донякъде — отвърна Мади, която беше чувала малко по-различен разказ за събитията. — Но аз мислех, тоест чувала съм, че си убил Красивия Балдер.

— Не съм — сърдито отсече Локи. — Е, така и не се доказа, че съм го убил. Какво стана с презумпцията за невинност? Впрочем той нали беше неуязвим? Аз ли съм виновен, че не се оказа такъв? — лицето му отново стана мрачно и очите му блеснаха злорадо. — Один можеше да ги спре. Той беше Генералът, щяха да го послушат. Но прояви слабост. Виждаше, че краят наближава и че ще има нужда от предаността на всичките си хора. Само че си затвори окото, ще ме прощаваш за шегата, и ме предаде в ръцете на врага.

Мади кимна. Знаеше историята, или поне отчасти: как Асите го приковали към една скала, как Ловджийката Скади, която открай време го мразела, окачила над главата му една змия, чиято отрова капела на лицето му, как лошият късмет ги преследвал от този ден нататък чак до Свършека на Света и, накрая, как Локи се освободил в навечерието на битката, за да изиграе ролята си в последвалото унищожение.

Той явно не съжаляваше за нищо. Сам го призна, докато разказваше на Мади за последния отпор на расата Аезир — битката, която Едноокият наричаше Рагнарьок.

— Може би щях да ги спася, ако не ме бяха предали. Кой знае, може би дори щях да обърна хода на битката. Но те направиха своя избор. Той направи своя избор. И светът свърши, и ето ни сега, жалки останки, крием се в пещерите или търгуваме със заклинания, докато се мъчим да проумеем какво се обърка.