Джоанн Харрис - Рунически знаци

При тези думи той й обърна гръб и млъкна.

„Не се доверявай на никого.“ Думите на Едноокия продължаваха да отекват в ушите й. Но Едноокият не беше тук, нали? Едноокият я накара да слезе под Хълма без каквито и да било предупреждения и приготовления, като очакваше от нея да знае точно какво да прави. Но нито той, нито Мади бяха предвидили тази ситуация — и как трябваше да постъпи тя сега? Да остави Ловкия на произвола на съдбата?

— Слушай… — започна Мади.

Момчето се сви. Дори на мъждивата светлина се виждаше, че трепери.

— Уплашен си — каза тя.

— Е, ами… — обади се Ловкият. — Ако щеш вярвай, но в плановете ми за тази седмица не влизаше да бъда разкъсан от гоблини. Само че ти не ми вярваш…

Мади въздъхна.

— Добре. Ще ти се доверя.

Само се надяваше Едноокият да я разбере.

И тя разказа цялата си история — всичко, което възнамеряваше да разкаже, и доста неща, които не възнамеряваше. Разказа за детството си, за баща си, за Мей, за госпожа Скатъргуд и нашествието на плъхове и насекоми в избата — тук Ловкият се смя с цяло гърло — за мечтите и стремежите си, за страховете си. Той беше добър слушател и когато най-после Мади млъкна уморена и с пресъхнала уста, тя с недотам неприятно чувство осъзна, че никога досега не се е разкривала така пред никого — дори пред Едноокия.

— Значи — затвори Ловкият, когато Мади свърши, — ти си отворила Хълма. Стигнала си дотук — по някаква причина тя не му спомена за Захар, — а вече си намерила и Шепнещия. Какво ще правиш оттук нататък?

— Едноокият каза да му го занеса.

— Чисто и просто? — Ловкият се усмихна. — А даде ли ти напътствия как да го осъществиш? Може би с вълшебно въже или със заклинание, което да те направи огнеупорна?

Мади мълчаливо поклати глава.

— Това е сияние, нали? — каза той. — Някаква останка от Древните времена, цялата окована с езически руни. Откъде знаеш дали не е опасна, Мади? Откъде си сигурна, че няма да те разкъса на парчета в мига, в който я докоснеш?

— Едноокият щеше да ми каже.

— Ако самият той е знаел.

— Нали знаеше, че е тук.

— Хм — недоверчиво изсумтя Ловкият. — Просто това ми се вижда малко странно. Да те изпрати сама долу ей така.

— Казах ти — отсече Мади. — Така беше по-безопасно.

Последва дълго мълчание.

— Не ми се гневи — бавно заговори Ловкият, — но ми се струва, че твоят приятел пътешественикът знае много неща, които не ти е казал. Първо разправя, че пол Хълма има злато, после казва, че е съкровище от Древни времена, но не обяснява какво е, после те изпраща тук сама без никакво предупреждение… Извинявай, не си ли чувала приказката за Аладин и вълшебната лампа?

Мади започна да се дразни.

— Едноокият ми е приятел. Аз му вярвам — каза тя.

— Твоя работа — Ловкият сви рамене.

— Впрочем никой не ме е карал насила да слизам тук.

— Мади, той от седемгодишна ти пълни главата с приказки за Долната земя. Бих казал, че добре е подготвил почвата.

Момичето едва забележимо сви юмруци.

— Какво искаш да кажеш? Че ме е лъгал?

— Искам да кажа, че човек сади дърво по много причини — отвърна Ловкият. — Може да обича дървета. Може да иска сянка. А може и да знае, че един ден ще му потрябват дърва за огрев.

Лицето на Мади поаленя от гняв. Тя пристъпи напред и изведнъж руната на дланта й стана от ръждивокафява яростно червена.

— Не се чуваш какво говориш.

— Виж, аз само казах…

В миг ръката на Мади пламна и от дланта й изригнаха преплетени снопове руническо сияние. Беше Турис , Трънливата, най-гневната от руните, и Мади чувстваше как тя жадува да ухапе, да ужили, да изпепели източника на яростта…

Разтревожено, момичето я метна по стената. Турис се стовари върху скалата и остави остра миризма ма изгоряла гума във въздуха.

— Добре се целиш — отбеляза Ловкият. — Сега олекна ли ти?

Но Мади стоеше с гръб към него. За какъв се мислеше? Той беше само случаен участник в тази игра, страничен наблюдател, достатъчно съобразителен, за да слезе в Долната земя, но недотам, че да се върне обратно, един нищо и никакъв чирак стъклар без магия и без сияние.

И все пак, помисли си тя, ако е прав?

Мади го стрелна с поглед през рамо и видя, че той я наблюдава с любопитство. Заслужава да го оставя тук, помисли си тя. Да изгние под земята или да го заловят гоблините. Така му се пада. Момичето рязко стана и се насочи към изхода на пещерата.

— Къде тръгна? — попита Ловкият.

— Отивам да взема Шепнещия.

— Сега ли?