Джоанн Харрис - Рунически знаци

— Стани — повтори Мади. — Покажи ми лицето си.

Изглеждаше не повече от седемнайсетгодишен. Червената му коса беше вързана на тила и откриваше лице с остри, но не неприятни черти, изкривени от болка и тревога. Очите му сълзяха, а на носа, там, където го бе ударила мисловната мълния, имаше зловещ белег, но иначе за голямо облекчение на Мади като че ли нямаше трайни увреждания.

— Очите ми… — на светлината от далечното огнище те имаха интересен искрящо зелен цвят. — Богове, какво ме удари?

Със сигурност не беше гоблин, но Мади веднага позна, че не е и от долината, макар че по обноските и облеклото му не личеше да е и от Външността. Беше малко дрипав, сякаш бе извървял труден и дълъг път: коженото му палто бе много изцапано, а подметките на ботушите му бяха изтънели.

Той бавно се изправи на крака, погледна Мади с присвити очи и вдигна ръка да се защити в случай на нова атака.

— Коя си ти впрочем?

По акцента му личеше, че е чужденец, северняк, може би от Райдингс, ако се съдеше по цвета на косата му. Но Мади, която като го видя, отначало се уплаши, сега с учудване установи, че изпитва голямо облекчение. Срещата с друго човешко същество след дълги часове самотно скитане из пещерите й донесе неочаквана радост, но чужденецът не споделяше чувствата й.

— Коя си ти? — рязко повтори той.

Мади му каза.

— Не си ли с тях? — попита непознатият и кимна към горните нива.

— Не. А ти?

— Ти си Фурия — отбеляза той. — Виждам сиянието ти.

— Фурия? — Мади погледна клеймото си и видя, че то грее с матова светлина на дланта й. — А, това ли? Нима да ти причини вреда, обещавам.

Тя забеляза, че уверението й не успокои чужденеца. Всеки мускул от тялото му беше напрегнат, сякаш младежът се двоумеше дали да побегне, или да се отбранява, но не можеше да откъсне поглед от дланта на Мади.

— Няма страшно, няма да те омагьосам. Как се казваш?

— Наричам ме Ловкия — отвърна той. — И не се приближавай.

Мади седна на един камък до входа на пещерата.

— Така по-добре ли е?

— Засега да.

Те се погледнаха изпитателно.

— Още ли те болят очите?

— Ти как мислиш? — сопна се чужденецът.

— Извинявай — каза Мади. — Мислех, че ще стреляш по мен.

— Можеше да попиташ, вместо направо да ме цапардосаш по лицето — той предпазливо опипа наранения си нос.

— Знам едно руническо заклинание, което ще помогне.

— Не, благодаря — юношата като че ли се поотпусна. — Какво всъщност търсиш тук?

Мади се поколеба само за миг.

— Загубих се — каза. — Влязох тук през Окото на Коня и се залутах из тунелите.

— Защо влезе?

Тя отново се поколеба и избра полуистината.

— Не знаеш ли? Целият Хълм е гигантска могила със съкровища. Със злато, останало още от Древните времена. Ти не си ли дошъл за същото?

Щастливецът сви рамене.

— Чувал съм тази история — отвърна той. — Но тук няма нищо. Само боклуци и гоблини.

Мади научи, че Ловкият се крие в тунелите от близо две седмици. Попаднал в Долната земя от другата страна на планините, оттатък Хайндарфел, по пътя си неколкократно се измъквал на косъм от пленничество, докато накрая се натъкнал на шайка гоблини, които го заловили и го завели при своя Капитан.

— При своя Капитан? — попита Мади.

Ловкият кимна.

— Едър, мускулест, свиреп главорез. Явно ме помисли за нещо като шпионин. Когато му казах, че съм само чирак стъклар от Райдингс, той изпадна в ярост и се закле, че ще ме остави да гладувам, докато кажа истината. После ме затвори в една хралупа и ме държа там три дни.

На третия ден на Ловкия му провървяло. На пода на килията си намерил решетка, някогашен отвор на отточна шахта, през който успял да избяга. Изгладнял, мръсен и уплашен, той откраднал каквото могъл от складовете на гоблините и си намерил по-сигурно убежище, в което се укривал досега, като живеел от риба и прясна вода от реката плюс останките от откраднатата храна.

— Опитах да се върна обратно горе — каза младежът на Мади, — но сега всички гоблини под Хълма ме издирват. Тук обаче няма да дойдат — той погледна горящото огнище. — Никой от тази пасмина не слиза чак дотук.

Но мислите на Мади бяха другаде.

— Храна? — попита тя. — Имаш храна?

— Защо? Гладна ли си?

— Ти как мислиш?

За миг Ловкият като че ли се поколеба. После реши:

— Добре. Ела.

При тези думи я поведе извън пещерата по ръба на горящата яма до място, където реката изтичаше бърза и тъмна през отвор в стената и леко завиваше покрай купчина рухнали скали.