Джоанн Харрис - Рунически знаци

— По-бавно! — извика тя.

Но Захар като че ли не я чу. Мади продължи след него с вдигната ръка, за да освети пътеката, и го видя как изчезва зад пласт излъскан до блясък варовик.

— Казах ти да ме чакаш!

Докато тичаше напред, тя осъзна, че тук се вижда по-ясно. Отнякъде идваше светлина, не от руна, не от магия, не от хладните пещерни отблясъци, а топла, червеникава, уютна светлина.

— Захар! — извика Мади, но гоблинът или не я чуваше, или нарочно не й отвръщаше, защото отговор не дойде, само ехото от собствения й глас, слабо и някак изгубено, звънна като стъкло сред едрите сталактити.

Изведнъж земята потрепери, момичето политна напред и разпери ръце, за да запази равновесие. От труса по гърба му се посипаха прах и късчета скала. Мади понечи да се изправи, когато втори трус я тласна към стената, а от тавана падна камък с големината на говежди бут.

Тя инстинктивно се скри в един страничен тунел. От тавана на главната зала като стрели заваляха сталактити, цялата планина се тресеше из основи. Но макар че върху нея се изсипваше дъжд от прах и скални късчета, таванът на тунела се оказа здрав и когато трусът заглъхна в далечината и до слуха на Мади долетя звук, наподобяваш грохот на далечна лавина откъм Седемте спящи, тя подаде глава от отвора на тунела и погледна навън.

Разбира се, момичето знаеше всичко за земетресенията. Те бяха дело на Световната змия, сгушена в корените на Игдразил — или поне така разправяше Лудата Нан — и тъй като е твърде голяма, за да се побере в Задгробния свят, тръска опашка в реката Сън. С времето, казваше Нан, змията ще порасне толкова много, че ще опаше света, тъй както е било в дните преди Бедствието, и ще прегризе корените на Световното дърво, и от това Деветте свята един по един ще се сгромолясат, и Хаосът навеки ще се възцари над всички неща.

Пат Парсън разказваше друга история: според него трусовете бяха предизвикани от победените, които дрънчаха с вериги в подземията на Задгробния свят, където лошите (тоест старите богове) лежаха оковани до Свършека на Всички дни.

Едноокият отричаше това и говореше за реки от огън под земята и за лавини от гореща кал, и за планини, които кипят като врящ чайник, но за Мади обяснението му беше най-неправдоподобното от всички: според нея той и тук преувеличаваше, както правеше с много друг и неща.

Все пак тя не се съмняваше, че това е земетресение, и много предпазливо излезе от сигурното си скривалище. Полилеят от сталактити бе частично рухнал и насред залата се беше образувала опасна купчина от натрошени парчета. Иначе наоколо цареше спокойствие и тишина, с изключение на заглъхващото ехо в далечината и на праха, който се стелеше между треперещите степи.

— Захар! — извика Мади.

Отговор не последва, но до слуха й долетя далечно шумолене вдясно от нея.

— Захар!

Пак никой не отвърна. Тя пристъпи напред и й се стори, че го зърна за миг на стотина крачки от нея, но той се шмугна под един разцепен свод и изчезна.

Мади бързо направи Наудр , но вече не беше толкова съсредоточена заради земетресението, светлината отслабваше, тя изведнъж почувства как краката й не я слушат и осъзна — твърде късно — че е станала жертва на най-изтъркания гоблински трик.

Захар нямаше никакво намерение да я води, където и да било. Вместо това, без открито да й противоречи, я беше подмамил надълбоко в опасните коридори под Хълма, за да изтощи силите й и да дочака мига, когато издръжливостта й отслабне и тя вече няма власт над него, за да има възможност да избяга и да я остави сама, изтощена и изгубена в заплетените тунели на Долната земя.

За свой късмет Мади беше разумно момиче. Всеки друг би се опитал пипнешком да търси път из тъмните коридори с риска да навлезе още по-навътре в коварните недра на Хълма. Или да вика за помощ, с което да призове незнайно кого от мрака.

Но Мади не постъпи така. Макар че се страхуваше, самообладанието й не я напусна. Магическото й сияние беше изчерпано, което бе достатъчно лошо, но тя беше почти сигурна, че може да го възстанови със сън, със сън и — ако успееше да намери — храна. Късият тунел, в който бе намерила убежище, й се струваше достатъчно сигурно място: там беше топло и подът бе от пясък. Тя опипом се върна обратно и се настани вътре да отпочине.

Нямаше представа колко е часът. На Горната земя можеше да е нощ или дори сутрин. Но тук нямаше дни и времето като че ли имаше свой живот, точеше се като нишка от прежда и се навиваше на кълбо от непрогледен мрак.