Джоанн Харрис - Рунически знаци

При цялата си умора Мади беше сигурна, че няма да заспи. През няколко минути подът под нея потреперваше, от тавана се посипваше прах, а имаше и други звуци — шумолене и потропване край входа на тунела — които рисуваха в разпаленото й въображение гигантски плъхове или едри хлебарки, пъплещи сред падналите камъни. Най-после умората й взе връх над страховете. Тя се сви на кълбо на земята, загърна се в палтото си и заспа.

Дали бяха минали три или пет, или дори дванайсет часа, нямаше как да се разбере. Но Мади се чувстваше отпочинала, Сол грееше в пръстите й, без да трепва, и макар че беше гладна — и силно изтръпнала от лежането на пода — тя изпита приятно усещане и облекчение, когато цветовете около нея отново оживяха.

Момичето стана и надзърна през отвора на тунела. Забеляза, че мракът не е непрогледен. На тази дълбочина стените не бяха фосфоресциращи, но сега ясно се виждаше червеното сияние, което идваше от пещерите като отражение на огън в ниска облачна пелена, а виолетовата следа, по която Мади вървеше досега, беше по-ярка от всякога и водеше право към далечната светлинка.

От Захар нямаше и помен, само един отпечатък, твърде размазан, за да й бъде от полза. Имаше вероятност по пътя си гоблинът да вдигне тревога, но Мади не можеше да го предотврати. Не, помисли си тя, единственото, което можеше да стори, е да продължи навътре по виолетовата следа с надеждата, че ще намери някаква храна: от последното й оскъдно ядене като че ли беше минало много време.

След залата коридорът се разделяше на две разклонения, едното по-широко от другото, все така озарено от мъждивата огнена светлинка. Мади без колебание тръгна по него: там беше по-топло, отколкото в ниските зали, и докато се спускаше надолу — склонът бе полегат, но ясно забележим — й се стори, че далеч под себе си чува нещо, наподобяващо тихия шум в рапаните, които Едноокият й носеше от бреговете на Единното море.

Когато наближи, тя осъзна, че шумът не е постоянен. Той се надигаше и заглъхваше, сякаш подхвърлян от силен вятър, на интервали от около пет минути. Имаше и мирис, който се усилваше с приближаването на Мади към източника му, странно познат мирис на пране със слабо доловими примеси на сяра, и ето че по стените на коридора започна да се стеле дим, а подът стана неочаквано хлъзгав, което означаваше, че източникът е близо.

Въпреки това момичето вървя още около час, докато коридорът свърши. През този час то усети още няколко леки труса, които не предизвикаха разрушения, шумът се усили и въздухът се изпълни с дим и изпарения. Светлината стана по-ярка — като слънце, но по-алена и колеблива, достатъчно силна, за да скрие цветовете на следите, ако тук изобщо имаше такива.

Мади обаче тръгна към нея и когато коридорът свърши, се озова в зала, по-широка от всички, които беше виждала или сънувала.

Стори й се широка близо миля, таванът й се губеше в мрака, а подът беше от натрошена скала с цвят на пепел. Там минаваше река — Мади виждаше отвора в дъното на залата, където се губеше водата — а в центъра зееше кръгла яма, насред която имаше огнище, несъмнено източникът на червеникавата светлина.

С влизането на Мади в залата се разнесе съскаме и от огнището изригна голяма струя пара като от завиране на милион чайници, която я накара тичешком да се върне обратно в коридора. Мирисът на пране се усили, серните изпарения я обгърнаха в парлива мъгла и тунелите, и коридорите на Долната земя забучаха и засвистяха като тръби на гигантски орган.

Това трая минута, може би по-малко. После секна.

Мади предпазливо тръгна към ямата и след около половин час я наближи.

Изригванията ставаха на равномерни интервали — на пет минути, както й се стори — и не след дълго тя започна да разпознава признаците и да се укрива, когато стане опасно. Но придвижването не беше лесно, тук едва се дишаше и скоро от парата и потта ризата и косата на Мади залепнаха за кожата й. Някъде трябва да има подземна река, помисли си тя — може би самата река Сън по пътя си към Задгробния свят — която минава през огнения котел и всяка от стихиите се бори за надмощие над другата, докато и двете изригнат като вулкан от нажежен въздух.

Но Мади и не мислеше да се отказва. В огнената яма имаше нещо, някаква сила, която я привличаше като риба към стръв. Не е трик, помисли си тя; тази сила беше нещо, с което не се бе сблъсквала досега. Каквото и да представляваше това, то беше на път да постигне целта си и Мади с усилие потисна нетърпението си, като продължи бавно да се придвижва напред.