Джоанн Харрис - Рунически знаци

Да отворят Хълма към Долната земя! Нат Парсън със сигурност имаше какво да каже по въпроса. Дори Мат Лоу, който недолюбваше енорийския свещеник, не би могъл да отрече, че този път Мади е отишла твърде далеч. Нямаше как да се пренебрегне такова дръзко нарушение на законите, записани в Добрата книга.

Това несъмнено щеше да бъде краят на момичето вещица. Хората от Малбри отдавна търпяха странностите на Мади заради баща й, но такова действие беше сериозно престъпление и в момента, в който Нат Парсън разбереше (а Адам възнамеряваше да се погрижи за това), Мади можеше да бъде подложена на Разпит или дори на Очистване.

Адам никога не беше виждал истинско Очистване. Такива неща се случваха често само на Края на Света, но цивилизацията напредваше, както обичаше да казва енорийският свещеник, и беше само въпрос на време Орденът на Реда да се установи някъде край Малбри. Адам се надяваше това да стане час по-скоро. Да сложат край на магиите, да разкопаят Хълма, да изгорят демоните и да въдворят Реда в долината на Стронд…

Но времето минаваше, а нищо не се случваше и както се спотайваше зад камъка, започна да му се доспива. Той задряма и когато най-после Мади отключи Окото на Коня, Адам се сепна и ахна от изумление. Едноокият вдигна поглед от сключените си пръсти и момчето остана с убеждението, че странникът вижда през древния гранит на падналия камък, зад който се беше скрило.

В пристъп на силен ужас Адам зарови лице в земята, като почти очакваше да чуе приближаващи стъпки.

Нищо не последва.

Той се поуспокои и след секунди вродената му самонадеяност започна да взема връх. Разбира се, не бяха го видели. Просто това място, този Хълм с призраците и шумовете си, го изнервяше. Не го беше страх от някакъв си едноок скитник. И със сигурност не го беше страх от едно малко момиче.

Какво всъщност правеше то? Като че ли протегна ръка нагоре; от скривалището си Адам виждаше само сянката на Мади върху тревата. Не можеше да предположи, че тя използва Бяркан и че вече също го вижда — приведен зад падналия камък с изкривено от страх и злоба лице.

Не й трябваше магия, за да разбере какво търси тук най-големият й враг. Още в първата секунда тя разбра всичко. В цветовете му видя как я е проследил, как е шпионирал нея и Едноокия и как възнамерява да изтича обратно в селото с подслушаните сведения и да съсипе всичко, както прави винаги.

Най-после имаше към кого да насочи гнева си. Без много да му мисли и подтиквана от парещата топлина на нечистата руна върху дланта си, Мади запрати гнева и гласа си подобно на камъните, които Адам така често хвърляше по нея, право към приклекналия му силует.

Беше инстинктивна реакция. Викът й отекна над Хълма и в същия миг блесна искра, стърчащият камък се разцепи с оглушителен трясък и по склона се посипаха късчета гранит.

Адам Скатъргуд стоеше все така приведен между двете половини на счупения камък с лице, пребледняло като прясно сирене, и голямо мокро петно на чатала на финия вълнен панталон.

Мади безпомощно се разсмя. Не можа да се сдържи. Тя беше уплашена от разцепването на камъка почти толкова, колкото и момчето, но смехът извираше от нея и не спираше и Адам я гледаше първо уплашено, после възторжено и накрая (когато се увери, че е невредим) със зловеща и горчива омраза.

— Ще се разкайваш, вещице — произнесе той със запъване и неуверено се изправи. — Ще кажа на всички какво си намислила. Ще им разкажа как се опита да ме убиеш.

Но Мади продължаваше да се смее неудържимо. От очите й се стичаха сълзи, коремът я болеше и въпреки това й беше толкова хубаво, че не можеше да спре, задъхваше се от смях. Смя се почти до задавяне, а Адам с помръкнало лице се измъкна от наредените в кръг камъни и се втурна надолу по Хълма Червен кон към Малбри. Нито Мади, нито Едноокият се опитаха да го спрат.

Мади се приближи към разчупения камък. Смехът й секна също толкова бързо, колкото беше избухнал, и я остави опустошена и с леко чувство на гадене. Гранитът бе три стъпки висок и също толкова широк и въпреки това беше разцепен на две половини. Тя докосна мястото на разцепването: повърхността беше груба и с остри ръбове, тук-таме изпъстрена с блестящи късчета слюда.

— Значи можеш да мяташ мисловни мълнии — отбеляза Едноокият, който стоеше зад нея. — Браво, Мади. С малко упражнения ще се научиш да използваш това умение.

— Нищо не съм мятала — отвърна зашеметено момичето. — Само насочих… гласа си. Но не беше руническо заклинание , просто безсмислица, спонтанен вик, както днес в избата.