Джоанн Харрис - Рунически знаци

Руната Ос запулсира с неопределена честота, нечута нота с пронизителен отзвук проряза тъмнината. Кучетата в цялата долина наостриха уши, спящите се събудиха, последните листа на дърветата окапаха, а дребните животни се изпокриха в дупките и гнездата си.

Мади го усети като въздушна яма, в която се завъртя и се преобърна.

Локи го видя като вълна от наситен мрак, който плъзна над земята.

Скади нито го чу, нито го видя: цялото й внимание беше съсредоточено върху дребния ястреб пред нея.

За миг Екзаминаторът долови присъствието им. В този миг той беше навсякъде: летеше във въздуха, пълзеше по земята, лежеше в ареста, спотайваше се под Хълма. Беше просмукан от власт, ужасяваща и поразителна. Със съзнанието си отиде още по-далеч, достигна Края на Света и паяжината от съзнания, които го очакваха, изведнъж се озова там — в кабинета, в библиотеката, в килията — и се съедини, докосна се, Приобщи се към всяка душа в Ордена без нужда от каквито и да било думи.

За известен период от време настана Вавилон от съзнания, подобни на гласове в тълпа. Екзаминаторът се мъчеше да поддържа връзката, мъчеше се да опази собственото си съзнание от потъване. Вече различаваше отделни гласово — на Магистри, на Професори. На Съвета на Дванайсетте, върховния орган на Ордена, който вземаше всички решения, следеше всички сведения.

После изведнъж стана тихо. И Екзаминаторът чу един-единствен Глас, който изрече истинското му име.

„Илайъс Риди“ — произнесе Гласът.

Екзаминаторът рязко си пое дъх. Вече близо четирийсет години не беше чувал името си: и той като всички чираци се бе отказал от него заради безопасността и анонимността си в Ордена. От практически съображения му бяха дали номер — 4421974 — който беше жигосан на ръката му при посвещаването.

Като чу името си след толкова много време, Екзаминаторът изпита необясним страх. Почувства се разголен, сам, напълно уязвим под изпитателния поглед на някакъв недостижимо висш разум.

„Чувам те, Магистре“ — помисли си той, като се бореше с желанието да побегне и да се скрие.

Гласът — не точно Глас, а светлина, която грееше право в съкровената му същност — като че ли тихичко се подсмихна.

„Тогава ми кажи какво виждаш“ — изрече светлината и Екзаминаторът отведнъж изпита най-страховитото, най-непоносимото усещане, че някой неудържимо прелиства страниците на съзнанието му.

Не болеше, но въпреки това беше мъчително. Разкрити тайни, изложени на показ слабости, стари спомени, попарени от тази безмилостна светлина. И дума не можеше да става да й се противи; под този зорък поглед Илайъс Риди разголи душата си — да, до последното кътче — всеки спомен, всяка амбиция, виновно удоволствие, дребно бунтарство, всяка мисъл.

Светлината го остави празен, разплакан от смущение. И сега той с нов ужас осъзна: Орденът наблюдава и споделя. Всеки ученик, всеки Професор, всеки Магистър, всеки писар. В този момент всички присъстваха, всички го съдеха.

Времето спря. От дълбините на злочестината си Екзаминаторът усети, че в залите на Края на Света се води дебат. Около него забоботиха гласове, нажежени от въодушевление. Не го беше грижа. Той искаше да се скрие, да умре, да се зарови дълбоко под земята, където никой да не може да го открие.

Но Гласът не беше приключил с Илайъс Риди. Сега вниманието му се насочи към последните няколко часа, към възстановяването в най-малки подробности на случилото се на Хълма, пристигането на енорийския свещеник и залавянето на Странника — най-вече към Странника — като попиваше и сверяваше всяка особеност, преслушваше всеки звук от всяка дума, изречена от този човек.

„Още“ — каза Гласът.

Екзаминаторът се запъна: „Магистре… Аз…“

„Още, Илайъс. Давай още.“

„Милост, Магистре! Казах всичко!“

„Не, Илайъс. Има още.“

И в този миг той осъзна, че наистина е така. Сякаш в съзнанието му се отвори око — око, което надничаше отвъд света в някакво друго, прекрасно място на светлини и цветове. Очите му се разшириха.

„О!“ възкликна Екзаминаторът.

„Гледай добре, Илайъс, и ми кажи какво виждаш.“

Това беше откровение. Забравил злочестината си, той жадно го попи. Видя, че всичко наоколо е живо, зад дърветата — цветове, зад къщите — следи. Дори собствената му ръка, свита в кръг с допрени палец и показалец, оставяше ярка диря, сияеше в тъмния въздух. Сигурно дори Небесната цитадела отстъпваше по красота на това…

„Стига си зяпал и погледни навън.“