Джоанн Харрис - Рунически знаци

По улицата зад хана със залитаща стъпка и шумни възгласи крачеха двама закъснели гуляйджии. Мади веднага позна единия от тях — Одън Бригс, керемидчия от Малбри — но й бяха нужни няколко секунди, за да познае втория.

Вторият беше баща й, ковачът.

Това я накара да се стъписа, но тя продължи да лети. Не можеше да си позволи никакво забавяне. Надяваше се само ако нещо се обърка, Джед да прояви достатъчно здрав разум и да стои настрана. В края на краищата той й беше баща и Мади би предпочела да не го излага на опасност — всъщност тя би предпочела да не излага на опасност никого от жителите на селото — когато започнат да хвърчат искри.

Вече наближаваше покрайнините на Малбри. На по-малко от сто ярда пред нея ястребът и орелът започнаха да се снишават.

Мади спря и рязко пикира от голямата височина, на която беше летяла. Спусна се до църковната камбанария, прелетя покрай нестройния й шпил, запърха и изящно кацна в пустия двор на църквата.

Соколовата премяна се оказа лесна за събличане. Едно тръсване на раменете, едно заклинание — и тя падна на земята, като на Мади остана само да я сгъне колкото може по-добре и да я затъкне в пояса си. За разлика от другите двама с променен облик, под наметката тя беше останала с дрехите си. Добре. Това й спестяваше малко време.

Мади се огледа. Наоколо нямаше жива душа. Църквата беше тъмна, както и домът на свещеника. Само един прозорец под стряхата светеше. Добре, отново си каза тя. Като съжали за изгубеното птиче зрение, Мади намери пътеката и безшумно се затича по нея към пустия селски площад точно когато часовникът на църквата удари дванайсет и половина.

Време беше.

В небето над Малбри времето на Локи изтичаше. Той разсъждаваше трескаво през целия полет, но така и не намираше изход от затрудненото си положение.

Опиташе ли да се измъкне, орелът щеше да го хване и да го разкъса с ноктите си.

Останеше ли, щеше да се сблъска с един или двама свои врагове, които нямаха никакви причини да го обичат. Знаеше, че Скади ще се разправи с него в мига, в който разбере, че той за пореден път я е излъгал. Колкото до Генерала, каква милост можеше да очаква от него?

Дори ако успееше да се измъкне — може би по време на препирнята или в суматохата при освобождаването — колко щеше да трае свободата му? Ако бягството на Один успееше, той скоро щеше да го подгони. Ако Генералът не го направеше, щяха да го сторят Ванир.

„Изгледите не са добри“ — мислеше Локи, докато се снишаваше. Единствената му надежда беше Мади да застане на негова страна. Това не изглеждаше много вероятно. И все пак тя вече можеше да го е убила, и то два пъти. Но предпочете да не го нрави. Хитрецът не знаеше какво означава това, може би…

Зад него орелът нададе рязък писък: „Побързай!“; и Локи покорно продължи да се спуска.

Нощта бе изпъстрена е тайни звезди. Това забеляза Екзаминаторът, когато пристъпи в студения въздух и през магическия кръг от палеца и показалеца си видя как около него оживяват светлите дири от хиляди пристигания и заминавания.

„Значи това вижда Безименният — помисли си той, загледан в грейналото небе. — Чудя се как запазва здравия си разум.“

Членът на Ордена се олюля под бремето на това ново знание. Изведнъж зърна нещо, от което дъхът му секна. Две светли дири — едната виолетова, другата ледено синя — се носеха като комети към Малбри. „Още демони — помисли си Екзаминаторът и дваж по-силно притисна Добрата книга към хилавата си гръд. — Още демони. По-добре да побързам.“

След минути пристигна в ареста. Със задоволство отбеляза, че стражите са все така нащрек, но единият го погледна неспокойно, сякаш очакваше да го порицаят.

— Нещо необичайно? — рязко попита Екзаминаторът.

Двамата пазачи поклатиха глави.

— Тогава сте свободни — каза той и посегна към ключа. — Повече няма да сте ми нужни тази нощ.

Неспокойният пазач изпита видимо облекчение, едва-едва махна за довиждане и си тръгна. Вторият — Скатъргуд, ако Екзаминаторът беше запомнил правилно — като че ли не бързаше да си ходи. И цветовете му изглеждаха някак особени, сякаш се притесняваше или си беше наумил нещо.

— Вече е малко късно — започна стражът любезно, но гласът му прозвуча въпросително.

— Е? — попита Екзаминаторът, който не беше свикнал да подлагат на въпрос решенията му.

— Ами — продължи Дориан, — мислех си…

— Мога и сам да мисля, благодаря ти, селянино — отсече членът на Ордена и направи кръгче с палеца и показалеца си.