Джоанн Харрис - Рунически знаци

„Прости ми, Магистре, аз…“

„Навън, казах!“

Екзаминаторът отвори прозореца, надвеси се и отново погледна през кръга от пръстите си. Нощта също беше прорязана от нишки, разсеяни следи в различни цветове, повечето мъждиви, но някои ярки като метеори в небето. И над ареста грееше сияние — опашата диря, която мяташе искри в звездното небе.

Тогава най-после Илайъс Риди позна мъжа с белязаното лице и закри своето с треперещи длани.

„Браво, Илайъс — каза Гласът. — Безименният ти благодари за свършената работа.“

Връзката отслабна, множеството гласове забоботиха неудържимо, а самотният Глас заглъхна. Илайъс Риди почувства как съзнанието му се свива. Приобщаването беше към своя край. И въпреки това виденията — чудните видения — останаха, макар и леко замъглени, сякаш веднъж зърнати, никога вече не можеха да изчезнат докрай.

„Подарък — обади се Гласът. — За вярна служба.“

Екзаминаторът се олюля. Сега, когато съзнанието му отново стана почти предишното, той започна да проумява високата чест, която му беше оказана. „Подарък — помисли си служителят на Ордена, — от самия Безименен…“

„О, Безименни — възкликна той, — какво да сторя?“

Без думи му бе отговорено.

И когато часовникът на църковната кула удари дванайсет и половина, Илайъс Риди Екзаминатор Номер 4421974 — легна на пода на стаята за гости в дома на семейство Парсън, обхвана главата си с ръце, разтрепери се и зарида от ужас и радост.

Междувременно в ареста цареше тишина. Двама дежурни стражи пазеха на вратата, но откакто малко преди стъмване Екзаминаторът си беше тръгнал, от сградата с форма на пещ не долиташе и звук.

Така или иначе, на пазачите — Дориан Скатъргуд от Ковачницата и Тайъс Милър от село Малбри — бяха дадени много строги, много конкретни нареждания. По думите на Нат Парсън Странникът вече беше отговорен за две посегателства, почти завършили със смърт, и стражите бяха предупредени в никакъв случай да не се разсейват.

Не че човекът изглеждаше много нападателен. А дори да беше, по заповед на Екзаминатора ръцете и краката му бяха оковани с вериги, пръстите му бяха омотани и устата му бе добре запушена, за да не може да говори.

Последната мярка се видя прекалена на Дориан Скатъргуд — в края на краищата човекът трябваше да диша, но както изтъкна Нат Парсън, Дориан беше само пазач и не му плащаха да задава въпроси.

По всяко друго време Дориан без колебание щеше да изтъкне, че всъщност изобщо не му плащат, но идването на Екзаминатора от Вселенския град го направи предпазлив и той се върна на поста си без повече приказки. От това обаче не му стана по-хубаво. Скатъргуд бяха семейство с влияние в долината и Дориан не обичаше да му нареждат. Може би затова реши да нагледа затворника — напук на дадените заповеди — точно когато часовникът на църковната кула удари полунощ.

Когато влезе в ареста, той установи, че затворникът е още буден. И нищо чудно: човек трудно би си представил, че някой може да спи в такава поза. Единственото око на арестанта отразяваше светлината на факлата, лицето му беше изопнато и неподвижно.

Дориан Скатъргуд беше добродушен човек. Той беше свинар, най-много от всичко ценеше спокойния живот и никак не обичаше неприятностите. Дориан всъщност се падаше вуйчо на Адам, но нямаше много общо с останалите членове на семейството, предпочиташе да си гледа своите работи и да не се бърка в техните. Преди няколко години се премести да живее край Ковачницата и изостави Малбри, Нат Парсън и останалите Скатъргуд. Никой, освен майка му не знаеше, че и той има руническо клеймо на дясната ръка под лакътя — разчупена Турис , Трънливата руна — която жената се беше опитала да прикрие, доколкото може, с помощта на нагорещено желязо и сажди; и макар че Дориан никога не бе проявявал неестествени сили, в цялата долина го знаеха като скептичен и свободомислещ човек.

Нямаше нищо чудно във факта, че тези му качества не го правеха любимец на Нат Парсън. Отношенията между тях поначало бяха обтегнати, а преди десетина години Нат научи, че една от свинете на Дориан — Черната Нел, плодовита женска с разчупено руническо клеймо и зъл нрав — е изяла цялото си котило свинчета. Това стана случайно — свинете майки са особени, а старата Нели открай време беше темпераментна — но свещеникът направи голям въпрос от тази работа, повика не кого да е, а епископа и по същество намекна, че Дориан е замесен в противоестествени деяния.