Джоанн Харрис - Рунически знаци

Четвъртият Спящ беше цял покрит със злато, от него дългата му коса блестеше. На челото му грееше руната Фе , а до него лежеше счупен меч.

До него на ръка разстояние се намираше последният Спящ, жена с ослепителна и вълнуваща красота. И тя беше белязана от Фе , в косата й бяха вплетени скъпоценни камъни, на врата й сияеше плетеница от злато, която улавяше светлината дори през леда. Жената поразително приличаше на Спящия до нея и Мади веднага ги разпозна като Фрейр и Фрейя, децата близнаци на Ньорд, присъединили се към Пророческото племе заедно с баща си във времената на Шепнещия.

Мади избърса с ръце сухия сняг от лицето на Спящата. Фрейя спеше, красива и невъзмутима, лицето й не издаваше нищо.

Имаше ли смелост да я събуди? Можеше ли изобщо да бъде сигурна, че Фрейя — или който и да било от Ваните — ще й помогне повече от Скади и Идун? Разбира се, Скади беше Ванир само по брак, тя произхождаше от Ледените хора на север, дива раса, с която боговете бяха сключили трудно примирие. Може би беше лош късмет, че Скади се събуди първа, може би другите Ванир щяха да проявят интерес и готовност да освободят своя Генерал.

Мади бързо прехвърли в ума си всичко, което помнеше за Фрейя. Богиня на желанието, красивата Фрейя, непостоянната Фрейя, Фрейя със соколовата премяна…

А-ха. Това й трябваше.

Мади внезапно се обнадежди. Сега тя виждаше, че има поне искрица надежда — не много, но достатъчно — и сърцето й се разтуптя.

Допирът до руните й беше познат, те бързо се запалваха под пръстите й. И тук руническата мрежа съскаше от нетърпение, печатите подскачаха, магиите грееха със заповедна светлина.

Мади протегна ръка към тях — шепа цветни ленти като украса на празничен стълб. Тя дръпна…

… И цялото множество се освободи с въртене, опъване и ярко избухване на цветове и оттенъци.

Този път ледът не се строши, а вместо това се разтопи и Спящата, мокра, но невредима, разтърка очи и изящно се прозина.

— Коя си ти? — попита тя, когато всичко свърши.

Мади й обясни набързо каквото можа. За залавянето на Едноокия, събуждането на Скади, Екзаминатора, Шепнещия, Словото. Фрейя слушаше, широко отворила сините си очи, но щом момичето спомена името на Локи, очите й се свиха.

— Веднага те предупреждавам — хладно заговори Фрейя. — Аз имам… сметки за уреждане… с Локи (за момент Мади се зачуди дали в Деветте свята има някой, който да няма сметки за уреждане с Локи).

— Моля те — пришпори я момичето, — дай ми соколовата си премяна. Все пак не те моля да идваш с мен.

Фрейя изгледа Мади критично.

— Само една ми е. Гледай да не я повредиш.

— Много ще внимавам.

— Хм. Постарай се.

След секунди премяната беше в ръцете на Мади: наметка от магически трикове и пера, лека като шепа въздух. Тя я сложи на раменете си, почувства приятната шумоляща топлина на перата върху кожата си и изведнъж дрехата започна да приема формата на тялото й.

Наметката бе сякаш жива магия. Тя беше изтъкана от руни и магически нишки. Мади чувстваше как проникват, как безболезнено пускат корени в плътта и костите й, как я превръщат в нещо друго.

Беше приятно, беше страшно. За секунди мускулите й олекнаха, зрението й се изостри хилядократно, по ръцете и раменете й поникнаха пера. Смаяна, тя отвори уста, но от там излезе само рязък птичи писък.

— Готово. Добре ти стои — отбеляза Фрейя, след като се надвеси над нея, за да огледа резултата. — Когато поискаш да я свалиш, използвай Наудр , обърната…

„Как?“ — помисли си Мади.

— Ще се справиш — каза Фрейя. — Само гледай да ми я върнеш.

Трябваха й няколко минути, за да свикне с новите си криле. През това мъчително време Мади пърхаше бясно, объркана от променената перспектива и почти в паника от затвореното пространство. Накрая намери отвора в тавана и излетя в нощта като изстрелян снаряд.

„О, свобода! — мислеше тя. — Въздух!“

Под нея като килим, бродиран със сребристи нишки, лежаха долината, ледникът, пътят към прохода Хайндарфел. Небето беше цяло осеяно със звезди, луната я зашеметяваше, а радостта, опиянението от полета бяха толкова силни, че за неопределено време Мади просто се носеше с писъци в озареното небе.

После си спомни какво има да върши и с известно усилие се овладя. С изостреното си зрение тя забеляза на около миля пред себе си ястреба и орела Локи и Скади, които летяха към Малбри.

Полята под тях започваха да потъмняват, да преминават от характерното за Месеца за жътва жълто към типичното за Края на годината кафяво. В Малбри все още блещукаха няколко светлинки и миризмата на огън висеше като облак над земята. Мади знаеше, че някъде сред тези светлинки баща й седи буден, пие бира и гледа небето. Сестра й спи, без да сънува, на леглото си от дъски, прибрала в дантелена шапчица ситните си къдрици. Лудата Нан Фей седи в колибата си и говори на своите котки.