Джоанн Харрис - Рунически знаци

А Едноокият? Какво ли правеше той? Спеше ли? Страдаше ли? Надяваше ли се? Страхуваше ли се? Дали щеше да изпита благодарност, когато я види, или гняв за лошото решение, което е взела в тази ситуация? Но по-важно беше дали ще приеме да играе. И на чия страна.

Полунощ. Могъщ час.

Часовникът на църковната камбанария удари дванайсет, после, минута по-късно, отново удари дванайсет. В тясната таванска стаичка в дома на свещеника гостуващият Екзаминатор, затаил дъх в очакване на този сигнал, се усмихна със задоволство. Всички ритуали бяха изпълнени. Къпане, молитва, съзерцание, пост. Сега часът удари.

Екзаминаторът изпитваше глад, но приятен, беше уморен, но не му се спеше. Той за пореден път отхвърли предложението на семейство Парсън за домашно приготвена вечеря и породеното от това леко главозамайване бе щедро възнаградено с повишена способност за съсредоточаване.

На леглото до него лежеше разгърната Книга Слова. Сега вече Екзаминаторът можеше да пристъпи към четене на важната книга с познатата трепетна смесица от наслада и страх. „Тази власт — отнесено размишляваше той. — Тази опияняваща, неописуема власт.“

— Не моя, но твоя, о, Безименни — промърмори служителят на Ордена. — Говори не в мен, но чрез мен…

И ето че вече я чувстваше във върховете на пръстите си, виждаше как се процежда през пергамента, за да го просветли: неувяхващата мъдрост на Древните времена, желанието, познанието, магията…

„Къш-къш, махни се! — Екзаминаторът пропъди изкушението с кантика. — Не моя, но твоя е властта на Словото.“

Олекна му. Чувството за опиянение поутихна. Той имаше работа, при това спешна: да установи самоличността на представителя на Безредието — едноокия мъж с руна на лицето.

Тази руна. Екзаминаторът отново се замисли за нея и неловко потръпна. Мощен знак, макар и обърнат, така пишеше в Книга Слова, а и в Книга Съчинителства имаше стихове — неясни стихове, изпъстрени с толкова архаични думи, че почти беше невъзможно да се разберат, които загатваха за някаква тъмна и опасна принадлежност.

По Клеймото му ще го познаете.

Да. Това беше пресечната точка.

Ако Екзаминаторът бе завършил следването си, ако се бе задържал във Вселенския град още десетина години, тогава би могъл да се довери на инстинкта си. Но той все още беше неопитен в твърде много отношения. Неопитен и сам, и ако Раедо означаваше това, което Екзаминаторът си мислеше, значи се нуждаеше от помощта на Магистрите, и то спешно.

С изпращането на вестоносец до Вселенския град помощта щеше да дойде след седмици. Достатъчно време за Странника да възвърне силата си и да призове своите. Така или иначе, засега Екзаминаторът беше с вързани ръце. Книга Слова не можеше да се използва лекомислено и по всяко време, а ограниченията за кантиките с най-голяма сила — Печати, Призовавания и Наказания — бяха особено строги. Това важеше още повече за Приобщаване, поредица от кантики, чрез които в случай на крайна необходимост член на Ордена можеше да изпрати вест до останалите. Този ритуал имаше голяма сила и представляваше сливане на умове и следения, мисловна връзка със самия Безименен.

Но Екзаминаторът знаеше, че Приобщаване е опасно начинание. Някои казваха, че който го ползва, полудява, други говореха за блаженство, твърде ужасно, за да се опише с думи. Самият той никога не го бе използвал. Не му се беше налагало, но сега му се струваше, че може би трябва.

Екзаминаторът отново зарови поглед в Книга Слова, отворена на първа глава, глава „Възвания“. Първа страница започваше с кантика, а под нея имаше списък от имена.

Той прочете: „Има ли име, питомно е“.

И зачете нататък.

Петнайсет минути по-късно членът на Ордена вече знаеше как да постъпи. Решението не търпеше отлагане, независимо от риска за здравия си разум или за живота си той трябваше да извърши Приобщаване с Ордена.

Екзаминаторът донякъде съжаляваше за това: сега Странникът беше само негов и да уведоми Ордена означаваше да изгуби независимостта си, но същевременно щеше да изпита блажено облекчение. „Нека някой друг поеме отговорността — мислеше той. — Нека някой друг взема решенията.“

Разбира се, имаше вероятност да не е разчел правилно знаците. Но дори това щеше да е облекчение. По-добре събратята от Ордена да му се присмиват, отколкото да понесе страшната вина, че е допуснал врагът да се изплъзне от неопитните му ръце.

Екзаминаторът се замисли за Книгата. Напомни си, че трябва да спази стриктно установения ред. По време на Приобщаването съзнанието му щеше да бъде отворено и той искаше да се увери, че в него няма и следа от тщеславие. Трябваха му десет минути, за да постигне необходимото състояние на уравновесеност, и още пет, за да събере смелост да изрече Словото.