Джоанн Харрис - Рунически знаци

— Драга ми Скади — каза, — не че не искам да дойда с теб, всъщност много бих се радвал отново да рискувам живота си за Генерала, но…

— Никакво „но“. Идваш с мен.

— Не разбираш — в гласа му зазвучаха нотки на отчаяние. — Сиянието ми е изтощено. Уморен съм. Ранен съм. Премръзнал съм. Имаше една планинска котка, голяма колкото… Честна дума, в това състояние не мога дори огън да запаля, камо ли да се боря с Екзаминатор, въоръжен със Словото.

— Хм — промърмори Скади и се намръщи.

Локи казваше истината. Сега и тя го виждаше. Цветовете му бяха бледи, а Бяркан й показа признаците на плачевното му състояние, красноречиви като стъпки в снега. Той не можеше да се движи, не можеше да се бие, цяло чудо беше, че още се държи на краката си.

— Имам нужда от храна — каза Локи. — От почивка.

— Няма време за това. Тръгваме веднага.

— Но, Скади…

Ловджийката вече не го слушаше. Тя остави Мади и Локи и тръгна да търси нещо из просторната зала, като оглеждаше стените, пода и поставените на него ледени скулптури: тук боен слон, там водопад, гигантска маса, по-нататък кораб, обсипан с диаманти по цялата си повърхност и блеснал на лунната светлина.

— Мади, моля те, трябва да ми помогнеш — тихо и припряно заговори Локи. — Обещах й Шепнещия. Когато разбере, че не мога да й го дам…

— Довери ми се — отвърна Мади. — Ще измисля нещо.

— Наистина ли? Това е добре. Прости ми, че не падам тутакси на колене пред теб…

— Казах, че ще измисля нещо.

За миг Скади като че ли се спря, после продължи да върви и да търси, светлата й коса грееше отдалеч с ослепителен блясък.

— Какво правиш? — извика Мади, като видя, че Ловджийката влиза все по-навътре в Залата на Спящите.

— Отивам за помощ — разнесе се язвителен отговор. — За горкия ни изтощен приятел.

— А, не — обади се Локи.

— Какво има? — попита Мади.

— Мисля, че ще събуди още някого — той зарови лице в ръцете си. — Богове, само това ни липсваше. Още някой, жаден за кръвта ми.

„Още някой, жаден за кръвта ми“ каза Локи, но втората жена, която излезе от Залата на Спящите, толкова се отличаваше от ледената Ловджийка, колкото сметана от гранит.

Беше закръглена, нежна и сияеше като злато, дългата й коса бе изпъстрена с цветя, а на челото й грееше Ар , зелената руна на Изобилието. Погледът й се спря на Мади — открит, доверчив и леко озадачен, като на дете, което иска да се хареса.

И тази особена, подобна на дете жена притежавате такъв чар, че дори Мади, която имаше достатъчно причини да не харесва определен тип сладникава хубост, почувства как въздухът в пещерата леко се затопля от присъствието й и като че ли долови ухание на далечни градини, зрели ягоди и дъхав мед, прясно изцеден от питата.

Скади вървеше отзад на известно разстояние, сякаш не искаше да се доближава до нещо толкова различно от самата нея.

Локи позна новодошлата: когато усмихнатата жена тръгна към него, Мади забеляза на лицето му смесица от облекчение и някакво подобие на смущение.

— Коя е тази? — попита момичето.

— Идун — отговори той. — Лечителката.

— Его го и него — отсече Скади. — Хайде, съживи го, и то бързо.

Идун се вгледа в Локи с широко отворени очи.

— О, горкият. В какво си се забъркал този път? — попита тя.

Той направи гримаса.

— Аз ли? В нищо.

— Дръж се любезно, Локи, иначе няма да получиш ябълка.

Идун, мислеше Мади. Пазителката на магическите плодове, които изцеляват болести и лекуват Времето. Според легендите плодовете бяха златни ябълки, които се пазеха в златно ковчеже, но плодът, който Идун даде на Локи, беше дребен и жълт, загърнат в листа и приличаше повече на дива ябълка, отколкото на нещо друго, но уханието му, силно дори в замръзналия въздух на пещерата, напомняше за зелено лято и жълта жътва, целите побрани в тази шепа изсъхнали листа.

— Изяж я — каза Скади, когато Локи се поколеба.

Той се подчини с видимо неудоволствие. В първия миг като че ли нищо не стана, но после Мади видя как изведнъж сиянието му грейна и от мъждиви, цветовете му станаха жизнерадостно ярки. Допреди малко бяха на път да угаснат, а сега трепкаха със сила, от която от косата и от върховете на пръстите му захвърчаха искри и която премина през цялото му тяло като огъня на Свети гроб.

Ефектът беше незабавен. Локи се изпъна, задиша дълбоко, опипа ребрата си, ранената си ръка и дупките от ноктите на котката и установи, че са зараснали.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Идун.