Джоанн Харрис - Рунически знаци

Това се отрази на търговията му — всъщност и досега в долината имаше хора, които отказваха да сключват сделки с него и оттогава Дориан изпитваше голямо недоверие към свещеника. За късмет на Один, разбира се, защото поради тази причина от всички селяни Дориан беше най-склонен да пренебрегне заповедите на Нат Парсън.

Той погледна арестанта. Човекът определено изглеждаше безобиден. А и този парцал в устата сигурно му причиняваше болка, както беше напъхан между зъбите и закрепен с конски мундщук и ремък. Дориан се зачуди защо Нат изобщо е сметнал за необходимо да му запушва устата. Най-вероятно от злоба, чисто и просто.

— Добре ли си? — попита пазачът.

Както можеше да се очаква, Один не каза нищо. Със запушена уста той едва успяваше да диша.

Дориан си помисли, че даже на впрегатен кон не би пъхнал такъв мундщук в устата, камо ли на човек. Той се приближи към арестанта.

— Можеш ли да дишаш? — попита. — Кимни, ако можеш.

Отвън Тайъс Милър започваше да се безпокои.

— Какво става? — изсъска той. — Наредиха ти да стоиш на стража.

— Само минутка — отвърна Дориан. — Струва ми се, че не може да диша.

Тайъс подаде глава през вратата.

— Хайде — сопна се той. — Изобщо нямаш работа тук.

Щом видя Дориан, на лицето му се изписа тревога.

— Свещеникът каза да не припарваме до него. Предупреди ни, че…

— Свещеникът може да казва много неща — отсече Дориан и се наведе да отпуши устата на затворника. — Ти стой отвън и гледай пътя. Няма да се бавя повече от минута.

Ремъкът беше стегнат. Дориан го разхлаби, после внимателно измъкна парцала с мундщука измежду зъбите на арестанта.

— Човече, предупреждавам те. Една дума — и ги пъхам обратно в устата.

Один го погледна, но нищо не каза.

Дориан кимна.

— Като те гледам, май си жаден.

Той извади от джоба си манерка и я поднесе към устните на затворника.

Странникът пи, без да откъсва поглед от парцала и мундщука в ръката му.

— Ако можех, щях да те оставя с отпушена уста през цялата нощ — каза Дориан, като забеляза погледа му, — но заповедите са си заповеди. Разбираш ли?

— Само за няколко минути — прошепна Один с окървавена уста. — Какво толкова ще стане?

Дориан се замисли за Мат Лоу и Жан Гудчайлд, видимо разколебан. Не вярваше и на половината от нещата, които свещеникът разправяше, но Тайъс Милър беше зърнал мисловния меч със собствените си очи, беше видял как пронизва плътта като стомана.

— Моля те — каза Один.

Дориан хвърли поглед през рамо към вратата, зад която Тайъс стоеше на стража. Помисли си, че пленникът е здраво окован. Даже пръстите му бяха плътно омотани.

— Нито дума — предупреди го Дориан Скатъргуд.

Арестантът кимна.

— Добре — съгласи се пазачът. — Половин час. Не повече.

През следващите трийсет минути Один се труди почти безшумно. Сиянието му все още беше слабо, а дори да бе по-силно, оковите на ръцете му и ремъците на пръстите му правеха почти невъзможно оформянето на буквите от Древното писмо.

Вместо това той се съсредоточи върху заклинанията — тези кратки прошепнати словосъчетания, за които не се изисква много сила. И все пак беше трудно. Въпреки изпитата вода гърлото му още беше пресъхнало, а устата така го болеше, че затрудняваше говоренето.

Один обаче направи опит. Наудр , обърната, щеше да освободи ръцете му, но този път руната издъхна, преди да е изпуснала и искрица. Той опита отново, като с усилие мърдаше напуканите си устни да оформят думите.

Наудр герер наеппа каете.

Ноктан каелр и фросте.

Може би само му се стори, но като че ли ремъците на лявата му ръка се разхлабиха. Недостатъчно обаче: с тази бързина за освобождаването на един пръст щяха да му трябват десетина заклинания. После можеше да се опита да образува руна — ако имаше време и ако сиянието му бе достатъчно силно, и ако пазачът…

Часовникът на църковната камбанария удари. Дванайсет и половина. Време за действие.

Междувременно на около миля от там Мади бързо настигаше орела и ястреба. Тя летеше високо над тях, далеч извън полезрението им, и беше почти сигурна, че не са я забелязали. Сега направи лек завой надясно, все така на голяма височина, и със зоркия си поглед на сокол огледа селото.

Видя ареста, схлупена малка сграда недалеч от църквата. Един пазач стоеше отвън, втори като че ли надничаше вътре. „Само двама. Добре“ — помисли си Мади.

В селото всичко изглеждаше спокойно. Не се мяркаха хора от отряда, нямаше признаци на никакво оживление. Ханът „Седемте спящи“ беше затворен за през нощта и вътре блещукаше самотна светлинка: несъмнено госпожа Скатъргуд бе намерила друга нещастна душа, която да се занимава с чистенето.