Джоанн Харрис - Рунически знаци

— Кои са те? — попита Мади.

— Спящите — отвърна Оракулът. — Но няма още дълго да спят.

Мади си спомни за пещерата е огнището.

— Това дело на Локи ли е?

— Не.

— Едноокият знае ли?

— О, да. Знае.

— Тогава защо не ми е казал?

— Аз съм Оракул — отговори Шепнещият. — Не чета мисли.

Мади отново погледна ледената жена.

— Коя е тя?

— Попитай нея — каза Шепнещият.

— Как?

— По обичайния начин.

— Тоест като я събудя?

— Защо не? И без това все някога ще го направиш.

Мади силно се изкушаваше да опита. Спомни си пророчеството на Шепнещия: как Спящите ще се събудят и Тор ще се освободи от Задгробния свят; но в същото време знаеше колко лукав е Оракулът и не й допадаше тонът му на превъзходство.

— Нищо няма да направя — каза тя, — докато не ми кажеш кои са те.

— Те са Ванир — отговори Шепнещият. — Лежат тук още от Рагнарьок. Сянката на Сурт се спусна над Световете, Аезир паднаха един по един. Победени, Ванир отстъпиха и се скриха и с останките от сиянията си, създадоха това полускривалище, полугробница с надеждата, че един ден ще се пробудят в новия свят, в новия Асгард.

— В новия Асгард? — попита Мади. — Къде е той?

— Пророкуването не е точна наука. Все някога и това ще се сбъдне. Но може би не за приятеля ти Едноокия…

Мади стрелна с поглед Оракула.

— „Виждам Генерал, стои сам?“

Шепнещият отвърна с ледена усмивка.

— Значи все пак си ме слушала — отбеляза той. — Приятно е да ценят труда ти. Сега събуди Спящите, бъди добро момиче, и да пристъпим към останалата част от пророчеството ми…

— Ами… — Мади се поколеба. — Трябва първо да поговоря с Едноокия.

— В такъв случай ще ти се наложи дълго да чакаш — отговори Шепнещият и цветовете му грейнаха по начин, който момичето свързваше със самодоволство.

— Защо? — попита то. — Какво е станало с него?

Тогава Шепнещият й разказа за залавянето на Едноокия, за битката с преследвачите и за последвалите събития. Няма никакво съмнение, отсече Оракулът. Той беше свикнал с Генерала, знаеше как мисли, усещаше всяка магия, която прави.

— Борил се е с тях — каза Шепнещият, — но те са били много и е загубил битката. Ако беше мъртъв, щях да съм разбрал. Затова предполагам, че са го отвели на някакво място в селото ви, където прибират задържаните…

— В ареста — отвърна Мади.

— Най-вероятно. А там, както можем да предположим, онзи, който е използвал Словото на Хълма, ще бъде много нетърпелив да го разпита.

Мади ококори очи от тревога.

— Няма да му причинят болка, нали?

— Това въпрос ли е?

— Разбира се! — възкликна тя.

Шепнещият самодоволно се подсмихна.

— Тогава отговорът е „ще“. Ще му причинят. Ще изтръгнат от него всяко сведение, което може да им даде, и когато свършат, ще го убият. И след като го убият, ще подгонят останалите. И няма да спрат, докато не премахнат и последния от вас. Надявам се, че това е изчерпателен отговор на въпроса ти.

— Ох — изпъшка Мади. След дълго мълчание добави: Това… мнение на запознат ли е или е пророчество?

— И двете — отвърна Шепнещият. — Освен ако, разбира се, не предприемеш нещо.

— По какво мога да предприема аз? — попита Мади отчаяна.

Шепнещият се разсмя — сух, неприятен звук.

— Какво да предприемеш ли? — възкликна той. — Мило момиче, ще трябва да събудиш Спящите.

Съгласно Книга Съзерцания съществуват девет Първични състояния на духовно блаженство.

Първо: Молитва. Второ: Въздържание. Трето: Покаяние. Четвърто: Опрощаване. Пето: Жертва. Шесто: Самоотричане. Седмо: Оценка. Осмо: Помирение. Девето: Допитване.

Според това определение Нат Парсън беше достигнал седмото Първично състояние и беше на път да премине към осмото. Чувстваше се добре. Всъщност толкова добре, че започваше да се пита дали скоро няма да му бъде разрешено да пристъпи към Междинните състояния — Разпит и Осъждане, за които се чувстваше напълно готов.

Странникът беше виновен в това нямаше съмнение. Нат Парсън вече го бе оценил като извършител на над десет вида обикновени престъпления, като например кражба, тунеядство, корупция и скитничество, но най-много му се усладиха обвиненията в престъпления, наказуеми със смърт, като: опит за убийство на служител на реда, заговор, магьосничество, измама и — най-обещаващото от всички — ерес.

Ерес. Ето това вече е нещо, размишляваше Нат Парсън. В Малбри не бяха повдигали обвинение в ерес от половин век насам. На Края на Света беше друго — там бяха по-изтънчени, по-взискателни. Във Вселенския град обесванията бяха често явление. Екзаминаторите забелязваха ереста веднага щом надигнеше грозната си глава и не проявяваха никаква търпимост към противоестественото.