Джоанн Харрис - Рунически знаци

Много по-доволен щеше да бъде, ако скитникът беше вързан със силата на Словото. Но Екзаминаторът бе изразходвал голяма част от самообладанието си на Хълма Червен кон и за да посмее да използва отново Словото, трябваше дълго да се подготвя.

Защото Словото не беше инструмент за всеки ден. За всяка негова употреба — освен във военно време — трябваше да се дава подробен отчет и датата се вписваше в дебелите регистри на Отдел „Архиви“. А и не беше лесно за ползване, понякога за подготовка бяха нужни часове, но резултатите бяха незабавни и опустошителни.

И, разбира се, беше опасно. Екзаминаторът го бе използвал по-често от повечето си колеги — общо сто четирийсет и шест пъти за цялата си дълга кариера — но винаги с вътрешен трепет. Защото Словото беше езикът на Безименния. Да го призовеш означаваше да навлезеш в друг свят, а говоренето му представляваше общуване със сила, по-страшна от демоните. Впрочем зад страха се криеше по-дълбока и далеч по-опасна тайна, а именно екстазът от Словото.

Защото Словото беше страст, наслада, по-силна от всяка друга, и тъкмо затова се даваше само на хората, доказали, че могат да й устоят. Екзаминаторът не смееше да го използва два пъти в един ден и винаги спазваше процедурата. Защото въпреки въздържанието си той не можете да се насити на Словото, през цялото време полагаше усилия да държи апетита си в тайна и да се владее. И сега изкушението да го използва бе почти неустоимо. Да говори, да вижда, да знае…

Екзаминаторът погледна затворника си селянин на петдесет-шестдесет години, може би дори по-стар, обут в кожени панталони на пътешественик и загърнат в наметало, на което кръпките отдавна бяха закрили плата. Изглеждаше толкова безобиден, колкото и човек, но Екзаминаторът знаеше, че демоните могат да приемат всякакъв облик, и външният му вид нито за миг не го заблуди.

„По Клеймото му ще го познаете“ — гласеше Книга Откровение.

Още по-тежка бе присъдата на Книга Слова, където бяха записани всички известни букви от Древното писмо и техните варианти заедно с тълкуванията им. От този списък Екзаминаторът лесно разпозна Раедо , Странника, и подозренията му бързо се затвърдиха.

Разбира се, от вниманието му не убягна, че макар и ясна и неразчупена, руната на Странника все пак беше обърната. Това не накара Екзаминатора да отслаби бдителността си. Дори разчупено клеймо можеше да бъде смъртоносно, а цяла руна, пък била тя и обърната, бе същинска рядкост. Всъщност за трийсет години той нито веднъж не беше залавял лично някого с такъв знак и предполагаше, че този човек, колкото и опърпан да изглежда, може да се окаже нещо повече от редови пехотинец във вражески лагер.

— Името ти? — попита Екзаминаторът и замахна с крак като да ритне странника, който се излежаваше в такава нагла поза.

Не го ритна обаче. Той беше Екзаминатор, не Следовател, и намираше насилието за изморително. Освен това си спомни за демона с разчупеното руническо клеймо, който ослепи трима представители на Ордена, и реши, че сега не е време за прибързани действия.

Один се разсмя, сякаш прочете мислите му.

— „Името ми е Неизречен — злорадо цитира той, — защото и имената ми са много.“

Екзаминаторът се стъписа.

— Познаваш Добрата книга?

Один отново се разсмя, но не отговори.

— Ако е така — каза членът на Ордена, — тогава сигурно знаят, че с теб е свършено. Какъв е смисълът да ни се противиш? Времето ти изтече. Кажи ми каквото трябва да знам и може поне да си спестиш болката.

Один не каза нищо, само неестествено се усмихна.

Екзаминаторът присви устни.

— Добре — каза той и се обърна към вратата, — не ми оставят друг избор. Когато се върна, ще се молиш да ми кажеш всичко, което знаеш.

Один затвори единственото си око и се престори на заспал.

— Така да бъде — сухо отсече Екзаминаторът. — Давам ти време до утре да помислиш. На мен може да се смееш, селянино, но ти обещавам, че няма да се смеят на силата на Словото.

— Няма ли друг начин? — попита накрая Мади.

— Довери ми се. Аз съм Оракул.

Тя отново погледна ледения ковчег, в който лежеше бледата жена сред ореол от цветове, които грееха меко на студената светлина. Сините нюанси на сковалия я лед хвърляха зловещи сенки върху чертите на лицето й, а късата й коса, толкова светла, че почти се сливаше с пелената от скреж, сякаш плаваше около лицето й като водорасли.

Мади оформи Бяркан , присви очи и магиите, които сковаваха ледената жена, изплуваха пред погледа й. Както й се стори и в началото, те приличаха на онези, с които бе омотан Шепнещият, но тук бяха повече: леденият ковчег на Спящата беше вързан със сложен възел от преплетени сияния.