Джоанн Харрис - Рунически знаци

— Внимавай — предупреди я Оракулът. — Във възела може да има заложени капани.

Имаше. Сега Мади ги забеляза: бяха направени така, че да се задействат при всеки неблагоразумен опит за събуждане на Спящата. Предпазна мярка, но кого предпазваше? Тя леко докосна руните с върховете на пръстите си: от допира й те грейнаха в ледено синьо и Мади почувства как подскачат, как се напрягат, как се мъчат да се освободят.

— Помисли само какво биха могли да ти разкажат, Мади — продължи Оракулът с подкупващ глас. — Тайни, изгубени със Свършека на Света. Отговори на въпроси, които не си имала смелостта да зададеш — въпроси, на които Один никога не би отговорил…

Нямаше да е трудно, Мади го знаеше. Руните под пръстите й бяха живи, движеха се почти без нейната намеса. Имаха нужда от съвсем малко помощ. А ако в замяна на това можеха да й дадат отговори на въпросите, които я измъчваха през целия й живот…

Коя е тя?

Какво представлява магическото й сияние?

И къде е мястото й в легендата за демоните и боговете?

Бързо, преди да успее да размисли, Мади събра най-силните си руни. Започна да ги мята като ашици, ловко и уверено: Каем, Тир, Хагал и накрая Ур , Могъщия бик; блокът под тях се разцепи с оглушителен трясък и синята повърхност на леда в миг се превърна в млечнобяла напукана глазура.

При разцепването Мади отлетя назад с вдигната ръка, за да закрие очите си от ледените късчета, които се разхвърчаха от счупения блок. След като нищо повече не се случи, тя свали ръка и предпазливо се приближи към блока, който беше станал матов.

Нямаше никакво движение. Над главата й треперещият леден полилей тихо подрънкваше, разлюлян от трясъка, но не падаха висулки и скоро над просторната зала отново се възцари студена тишина.

— А сега какво? — обърна се Мади към Шепнещия.

Но преди да получи отговор, се разнесе звук: отначало приглушено пропукване, последвано от грохот, трополене, стържене и накрая от някаква далечна дупка в тавана се изсипа лавина, която се сгромоляса върху гладкия като стъкло под.

С бързи движения Мади се устреми към близката стена на пещерата и се прилепи към нея в мига, когато от сводестия таван заваляха висулки, една след друга, остри като зъбци на гигантска мелачка.

На земята до нея се стовари плътна буца сняг с големината на каруца със сено, повлякла след себе си подрънкваща върволица от малки късчета лед, и накрая някакъв голям предмет — не, тяло — тупна тежко със сподавено охкане на разсипалия се сняг.

Когато се свлече окървавен и изтощен на леда, Локи осъзна, че е допуснал няколко груби — може би съдбоносни — грешки.

Кой глупак ще пъхне глава в устата на вълка от любопитство? Кой глупак ще изостави цитаделата си, за да излезе на земната повърхност невъоръжен и беззащитен и да преследва слухове, когато би трябвало да се готви за обсада? Но любопитството поначало беше най-досадният грях на Локи и по всичко личеше, че този път ще си плати за него.

Но късметът винаги щедро го съпътстваше. Случи се така, че на мястото, където беше паднал, снегът закриваше един от отворите в тавана на кухите галерии в планината. Отгоре му се бе образувала замръзнала пряспа, но кората й беше крехка и от тежестта му се пречупи.

Така че щом Локи рухна на земята, под него зейна процеп и разкри назъбена дупка, през която той пропадна безпомощен, неспособен да се задържи, през тавана на голямата зала с висящите ледени градини, през филиграна на крехките ледени дантели, изплетени от многократното замръзване и топене в продължение на хиляда години, и накрая през главозамайващо необятното въздушно пространство, за да се приземи — по-леко, отколкото можеше да очаква — върху дебела купчина сух сняг.

Въпреки това сблъсъкът изкара въздуха от дробовете му. В първите минути той остана да лежи там, където беше паднал, полузамаян и задъхан. А когато вдигна поглед и изтръска ледените кристалчета от косите си, зърна познато лице, надвесено над него: лице колкото красиво, толкова и безмилостно, чийто ореол от светла къса коса приличаше на морска пяна.

В едната си ръка жената държеше нещо, което приличаше на камшик, изплетен от руни, гъвкав ремък от назъбена синя светлина, небрежно намотан около китката й. Тя го разпъна и камшикът, който припукваше от магическо сияние, със съскане и плющене се плъзна по пода. Ледената жена изгледа падналия Хитрец и устните й, все още обагрени в бледосиньо, се извиха в усмивка, която го накара да потрепери.