Джоанн Харрис - Рунически знаци

Тя никога досега не бе нападала човек. Най-добре беше да се нахвърли върху лицето — така най-вероятно щеше да го убие с едно захапване. Но котката скочи върху гърба на Локи, стисна го за врата и се опита да го обърне.

Той реагира бързо. Изненадващо бързо за човек — всъщност котката надуши, че Локи не е точно човек — и вместо да се сборичка с нападателя, той рязко се изправи, без да обръща внимание на забитите в ребрата си нокти, и с всичка сила се хвърли по гръб на леда.

В първия миг котката се стъписа, отпусна челюсти и Локи се освободи, отскочи назад, хвърли се на колене, така че сега главите им бяха на една височина и огнено зелените му очи гледаха в жълтите очи на животното, и оголи зъби.

Котката нададе вой, зловещ, дрезгав звук, пропит с гняв и смут. Гледаше го в очите, готова да скочи при най-малкото му движение. Такава борба на волята сред котките продължаваше понякога с часове, но животното чувстваше, че силите на човека скоро ще го напуснат.

Локи също го знаеше. Беше вкочанен от студ и не можеше да прецени пораженията, нанесени от ноктите на котката, но усещаше как по гърба му се разлива топлина и разбираше, че може във всеки момент да падне. Трябваше да действа, и то бързо.

Без да откъсва поглед от очите на котката, той протегна ръка. В нея грееше Сол , малко по-слабо, но все още ярко. Локи много плавно се надигна от колене към стъпала и приклекна, като все така държеше пред себе си Слънчевата руна. Котката изрева и се наежи, готова да скочи.

Но Локи скочи пръв. Макар и с усилие, той рязко се изправи и същевременно с последни останки от сиянието си метна Сол , сега нажежена до бяло, по ръмжащото животно.

Котката побягна. Локи я проследи с поглед — тъмно продълговато петно върху леденото поле — и чу предизвикателния й вой. Тя обаче не се отдалечи толкова, колкото на него му се искаше, а спря на около триста ярда 4по-нататък, където ледникът опираше във високи скали.

Там застана неподвижно и зачака. Надушваше мириса на кръв и това я караше тихо да ръмжи от раздразнение и глад, но най-вече надушваше слабост. Човекът беше ранен. Скоро бдителността му щеше да отслабне.

Тя продължи да го наблюдава и когато Локи отново се заизкачва — бавно и мъчително — към синкавия процеп между Спящите, котката тръгна с него, като го следваше от разстояние, но все повече се приближаваше, колкото по-неуверени ставаха стъпките му, колкото повече увисваха раменете му, и накрая той падна по очи, безчувствен, на озарения от лунна светлина сняг.

Лицето се намираше дълбоко под повърхността, наполовина скрито от миниатюрните цветчета бял скреж. Но със сигурност беше женско лице, бяло и далечно под леда.

— Коя е тя? — попита момичето.

То разчисти с длани част от скрежа. Ледът отдолу бе тъмен и бистър като езерна вода. Под него лежеше жената, стройна като меч, скръстила ръце на гърдите, със светла къса коса, разпиляна и заплетена в ледените кристалчета около главата й.

— Виж сама — каза Шепнещият.

С трепереща ръка Мади оформи Бяркан . Руническата светлина сякаш озари всеки отблясък, всяка лъскавина, всяка руна, издълбана на повърхността на ледения блок, с искрици, от които очите я заболяха.

Тя установи, че през кръгчето вижда жената съвсем ясно: лицето й бе неподвижно и хладно красиво, с високи скули и плътни устни, характерни за северните народи. Беше обута в ботуши до коленете и облечена в туника, пристегната с колан на кръста, а на колана висеше дълъг бял нож.

Но най-поразителна бе цветната следа на жената. Тя беше студено и ослепително синя като самия лед и макар че плътно обгръщаше тялото като при сън, със сигурност бе жива. Светлината й беше леко по-слаба от тази на клеймото на дясното бедро.

Руната Иза — Лед.

Едва сега Мади забеляза магическите сияния, които опасваха ледения блок: сложна верига от руни, много напомняща на мрежата, с която Локи беше омотал Шепнещия.

— Значи е било истина — тихо промълви момичето. — Има и други като нас.

Мади осъзна, че се е страхувала да повярва. Изведнъж й се прииска да крещи като обезумяла от радост.

Не го направи — спомни си за каскадата от висулки над главата си — и стисна юмруци от неудържимо задоволство. Сега забеляза, че по-нататък има още ледени блокове, подпрени на колони, застанали като стражи в бляскавата зала. Общо седем, строени в редица като легла с балдахини, издигнати на колони с украса от ледени кристалчета, с покривала от скреж.