Джоанн Харрис - Рунически знаци

В полето на запад от Мечешката гора Едноокият Один наблюдаваше птиците. Най-вече една от тях, дребен кафяв ястреб, който летеше бързо и ниско над нивите. Не е тръгнал на лов, помисли си Едноокият, макар че със сигурност наоколо имаше плячка в изобилие. Не, този ястреб летеше така, сякаш беше надушил хищник, но толкова далеч от планините не можеше да има орли, а само орелът би представлявал опасност за него.

И що за ястреб бе това?

Не беше птица.

Один по-скоро усети, отколкото видя. Може би нещо в движението или в скоростта, или в посоката, или в цветовете, които чертаеха ивици по небето, смътно видими на залязващото слънце, но толкова добре познати на Едноокия, колкото и собствените му цветове.

Локи.

Значи предателят беше оцелял. В това нямаше нищо чудно — Локи имаше навика да оцелява въпреки всичко, а обликът на ястреб открай време му беше любим. Но какво, в името на Хел, търсеше той тук? Локи най-добре от всички би трябвало да си дава сметка колко неблагоразумно е да показва цветовете си в Горната земя. Но ето че го правеше посред бял ден, а и явно прекалено много бързаше, за да прикрие следите си.

Разбира се, в миналото Один щеше да свали птицата с една-единствена мисловна руна. Сега, а и на такова разстояние, знаеше, че е по-добре да не опитва. Руните, които някога бяха послушно оръдие в ръцете му, вече му струваха усилия, каквито невинаги беше в състояние да положи. Но Локи бе дете на Хаоса. Хаосът беше в кръвта му.

Какво ли го беше накарало да изостави Хълма? Екзаминаторът и заклинанията му? Едва ли. Един Екзаминатор не би измъкнал Хитреца от леговището му, а и Локи не се плашеше лесно. Но защо му с да излиза навън? И защо се е запътил не накъде да е, а към Спящите?

Едноокият излезе от нивите през една дупка в плета и като мина по края на Мечешката гора, проследи с поглед ястреба. Западният път беше съвсем безлюден, слънчевите лъчи грееха ниско над браздите и сянката на странника се стелеше дълга зад него. На Хълма бяха наклали огън: жителите на Малбри празнуваха.

За кратко Едноокият се поколеба. Не искаше да се отдалечава от Хълма Червен кон, където Мади сигурно щеше да го търси. Но присъствието на Локи в Горната земя беше прекалено обезпокоително, за да го пренебрегне.

Той извади торбата си с рунически камъни и бързо ги хвърли направо там, встрани от западния път, за да види какво му готви бъдещето.

Изтегли Ос , Аезир, обърната.

Пресечена с Хагал , Унищожителя.

И срещу тях — Иза и Каен .

Накрая и неговата руна, Раедо , обърната, пресечена с Наудр , Връзващия, руната на Подземния свят — руната на Смъртта.

Дори при най-благоприятни обстоятелства такова предсказание не би могло да зарадва никого. Сега, когато на Хълма Червен кон стоеше Екзаминатор от Ордена на Реда, когато Локи отново се беше появил в този свят, когато не се знаеше в чии ръце се намира Шепнещият, а Мади все още се губеше някъде из Долната земя, сякаш самите Норни му се присмиваха.

Едноокият събра руническите камъни и стана. Трябваше да върви кажи-речи цяла нощ, за да стигне незабелязан до Спящите. Нямаше как да го избегне и с вързоп в ръка той пое на дълъг път към планините.

Тогава точно в този момент изскочиха преследвачите.

„Трябваше да се досетя“ — разсъждаваше по-късно Едноокият. Тази малка гора, толкова удобна и добре разположена по края на нивите, беше идеално място за засада. Но той беше потънал в размисли за Локи и Спящите, заслепен от залязващото слънце, и изобщо не ги видя да се приближават.

Само след секунда те вече бяха излезли от гората и тичаха приведени, отряд от девет души, въоръжени с тояги.

Едноокият се движеше изненадващо бързо. Тир , Воинът, изхвърча като стоманена стреличка измежду пръстите му и първият мъж Даниъл Хедърсет, един от учениците на Нат, падна на земята, притиснал длани към лицето си.

Някога това щеше да бъде достатъчно. Този път не стана така и осемте му другари, без да спират, бързо се спогледаха и заеха позиции на пътя с вдигнати тояги.

— Не искаме да се бием — обади се приставът Мат Лоу, едър важен мъж, чието телосложение не предразполагаше към бързина.

— Личи си — тихо отговори Едноокият.

Руната Тир в пръстите му беше като острие от светлина, малко късо за меч, но по здравина неотстъпващо на Дамаската стомана.

— Приближи се — каза Мат с лице, прежълтяло от страх. — Давам ти дума, че ще постъпим с теб справедливо.

Едноокият му отвърна с усмивка, от която човекът на реда потрепери.