Джоанн Харрис - Рунически знаци

— Ако нямате нищо против, за мен е по-добре да си вървя по пътя.

Това трябваше да сложи край на сблъсъка. Мъжете леко се отдръпнаха. Мат обаче остана на мястото си. Той беше дебел, но не и отпуснат и в присъствието на съселяните си ясно съзнаваше какво му повелява дългът на представител на Закона.

— Ти ще дойдеш с нас, независимо дали искаш или не. Бъди разумен. Ние имаме числено превъзходство. Вече ти дадох дума, че случаят ти ще се разгледа съгласно процедурата и е най-голямо…

Едноокият наблюдаваше Мат и пропусна да забележи как един от мъжете се премести — съвсем небрежно — откъм страната на сляпото му око.

Другите не помръдваха, застанали на пътя точно срещу слънцето, така че светлината заслепяваше Едноокия, а лицата им, които иначе биха ги издали, бяха в сянка.

Дан Хедърсет, когото ударът му беше поразил, идваше на себе си. Раната от мисловния меч не беше дълбока, той направи опит да се изправи и Едноокият видя, че от грозната драскотина на бузата му още тече кръв.

Полезрението му беше ограничено: Мат стоеше точно пред него, а мъжът, застанал откъм страната на сляпото му око — Жан Гудчайлд, баща на две деца, представител на едно от най-благопристойните семейства в долината — замахна с тоягата си и с всичка сила я стовари върху главата на Едноокия.

Ако ударът беше добре премерен, с това битката щеше да приключи. Но Жан бе развълнуван, не улучи и удари Едноокия по рамото, той залитна и падна върху групата мъже.

Последва грозно боричкане и бясно размахване на оръжия, Мат Лоу призоваваше към ред, а Странникът с руната Тир в ръка ловко се извърташе и финтираше, сякаш боравеше с истински къс меч, а не с магия, която се крепи единствено на силата на волята му.

За разлика от Локи, на Едноокия му идеше отръки да размахва оръжия. Въпреки това той чувстваше как магията му отслабва: за използването на мисловен меч се изисква голяма мощ и времето му свършваше. Жан отново го удари този път по дясната ръка, болезнено силно — но ответният удар, насочен към него, се отклони и уцели Мат Лоу, като попадна право в коремната област.

Едноокият нанесе втори удар и този път прониза Жан в ребрата — дълбоко пробождане — и едва успя да си помисли: „Уби го, глупако“, когато Тир угасна и замря в ръката му.

Тогава те се нахвърлиха върху него, седем души с тояги, дружно, като жътвари в царевично поле.

Един удар в корема го накара да се прегъне надве. Друг в главата го събори на пътя. И докато валяха удари — прекалено много, за да може да ги преброи, далеч повече, отколкото набързо образуваните с пръсти Ир и Наудр можеха да отклонят — Едноокият си мислеше: „Ето наградата ти за това, че помагаш на Хората“; но когато поредният удар се стовари върху тила му, той потъна в море от болка и тъмнина.

Междувременно Локи все повече се убеждаваше, че целта му не е толкова лесна за достигане, колкото се е надявал. Много години бяха минали, откакто за последно бе ходил до Спящите по този път, и когато стигна планините, вече се беше стъмнило. На звездната светлина склоновете под него изглеждаха безцветни и еднакви. Изгряваше бледа луна, от време на време през лицето й пропълзяваха дребни облачета, небето се обагряше в сребристо.

Локи кацна на една издадена скала, която стърчеше над обширно полегато пространство, покрито с чакъл. Там той възвърна истинския си облик и седна да отпочине — преобразяването му в ястреб бе отнело повече от сиянието му, отколкото беше очаквал.

Над него се издигаха Спящите, сковани в лед и непристъпни, отдолу имаше чакъл и остри скали. Ниско в подножието се пресичаха тесни пътеки, обрасли с ниски храсти, стърчаха бодли и трънаци; там бяха леговищата на дивите котки, които понякога се хранеха с дребните кафяви кози, бродещи из пущинака. По склоновете се мяркаха колиби, построени предимно от козари, но в последните години растителността беше намаляла и дори край колибите нямаше признаци на живот.

Локи се изправи и погледна нагоре към Спящите. Входът се намираше на около двеста крачки над него: дълбок тесен процеп, заровен под снега. Той беше влизал от там веднъж, но не би минал повторно по същия път, ако имаше друг избор.

Само че нямаше. И сега, застанал разтреперан на издадената скала, Локи бързо прецени положението си. Големият недостатък на промяната на облика беше, че не можеше да носи нищо със себе си: нито оръжие, нито храна, нито — което беше по-важно — дрехи. Пронизващият студ вече започваше да го мъчи, по-силен студ бързо щеше да го довърши.