Джоанн Харрис - Рунически знаци

Мина му мисълта да приеме огнения си облик, но той почти веднага изостави това хрумване. Над снежната линия нямаше нищо за горене, а и огънят в планината щеше да привлече твърде много нежелателно внимание.

Разбира се, Локи можеше да стигне с летене до процепа и да си спести дългото изтощително катерене по заледените скали. Но беше наясно, че обликът на ястреб го прави уязвим, защото един ястреб не може да изрича заклинания, а ноктите му са безполезни, ако се наложи да оформя руни с пръсти. Не му допадаше идеята да лети беззащитен — и гол на всичкото отгоре — към Спящите и възможната засада, която би могла да дебне там.

Каквото и да предприемеше, трябваше да стане бързо. На безцветната скала беше прекалено уязвим, цветовете му се виждаха от мили разстояние. Все едно да напише на голия склон: „ЛОКИ БЕШЕ ТУК.“

Затова той възвърна облика си на птица и отлетя до най-близката козарска колиба. Макар че беше изоставена, вътре успя да намери някакви дрехи — по-скоро парцали, но и те вършеха работа — и кожи, с които омота ходилата си. Кожите миришеха на коза и не бяха добър заместител на ботушите, които Локи беше оставил, но в колибата намери овчи кожух, груб, но топъл, който щеше да го пази и от най-свирепия студ.

Така облечен, Локи се закатери. Ставаше бавно, но беше безопасно, а през последните петстотин години Локи се бе научил да цени безопасността повече от всичко.

Катереше се от близо час, когато видя котка. Луната грееше над замръзналите върхове и ясно очертаваше всяка скала, всяка издатина. Локи беше минал снежната линия. Сега под краката му хрупаше ледник, който отдалеч изглеждаше очарователно бял, но отблизо се оказваше неприветлива твърдина от сняг, камъни и древен лед.

Локи беше уморен. Освен това от студа всичко го болеше: кожите и парцалите, които бе отмъкнал от колибата, му бяха свършили добра работа в долната част на склона, но не предпазваха от безмилостния студ на ледника. Той беше пъхнал ръце под мишниците си, за да ги стопли, но въпреки това те го боляха жестоко, лицето му бе мъчително обрулено от вятъра, увитите в кожи ходила отдавна бяха изгубили всякаква чувствителност и Локи стъпваше по снежната кора с пиянско залитане, като прикриваше следата си, доколкото можеше.

Отново му дойде наум да приеме огнения си облик, но студът вече беше прекалено силен. Преминаването в огнен облик щеше бързо да изтощи сиянието му и да го остави безпомощен.

Нуждаеше се от почивка. Нуждаеше се от топлина. Вече беше падал няколко пъти и всеки път с все по-голяма мъка се изправяше на крака. Когато най-после падна и не можа да се изправи, той осъзна, че вече няма избор: възможността да премръзне до смърт беше далеч по-опасна от риска да го забележат.

Образува Сол , но тромаво, и присви очи от болката в замръзналите си пръсти. Превръщането в ястреб вече беше невъзможно: силите го бяха напуснали, оставаха му няколко последни заклинания. Руната светна, но не го стопли.

Локи изруга и опита отново. Този път топлината беше по-осезаема — светеща топка с големината на ябълка, която блестеше на сивия сняг. Той я обгърна плътно с вкочанени ръце и почувства как лека-полека кръвта се раздвижва в дланите му. С топлината дойде и болката. Локи извика: сякаш в ръцете му забиваха горещи игли.

Може би този вик, а може би светлината привлече котката, но така или иначе тя се приближи, огромна — пет пъти по-едра от обикновените диви котки — и на кафяви петна, с цвят на планински скали. Очите й бяха жълти и гледаха гладно, ноктите й бяха като стоманени кинжали в гладки ножници, стърчащи от косматите възглавнички на лапите.

По-надолу по склоновете, където плячката беше в изобилие, тя сигурно щеше да заобиколи Локи отдалеч. Но тук, на ледника, храната бе оскъдна. И този човек, коленичил безпомощно в снега, беше същински подарък за нея.

Котката се приближи. Локи, който полека възвръщаше чувствителността на ходилата и ръцете си, направи опит да се изправи, но отново падна и изруга.

Котката се приближи още повече, предпазливо — заради огненото кълбо в ръцете му — инстинктивно усетила, че това може да е оръжие, способно да я нарани, ако отскочи към нея. Локи не забеляза животното и продължи да ругае от болезнените игли, които Сол забиваше в пръстите му.

Котката си каза, че колкото и да е едър, човекът е тромав, уморен и, което е по-важно, коленичил е на земята, така че ръстът му не може да бъде предимство.

Общо взето, изгледите бяха благоприятни.