Джоанн Харрис - Рунически знаци

Всички бяха чували историите за това как някакъв ученик предал баща си на Ордена, защото не ходел на Молитвите, или как подложили на Очистване някаква старица, защото направила кладенец на желанията или държала в дома си котка.

Разбира се, на Края на Света бяха свикнали с тези неща, но ако някой беше казал на Мади Смит, че жител на Малбри — дори суетен и глупав като Нат Парсън — преднамерено ще се стреми да привлече вниманието на Екзаминаторите, тя никога нямаше да повярва.

Два часа по-късно коридорът най-после се разшири и късчетата слюда в стените матово заискриха от слаба светлина. Киселата миризма на изба, с която беше пропит Хълмът, пече изобщо не дразнеше Мади. Всъщност, като се замисли, сега въздухът беше по-свеж отпреди, но същевременно бе станал чувствително по-студен.

— Приближаваме се към Спящите — каза тя.

— Така е, госпожичке — отвърна Захар, който ставаше все по-неспокоен, колкото повече наближаваха крайната си цел. — Още малко остана. Е, моята работа свърши, тъй че ако може да си вървя…

Но в очите на Мади блесна нещо — светла точка, твърде бледа, за да е от огън, твърде ярка, за да е отблясък на слюдата.

— Това е дневна светлина — каза тя и лицето й грейна.

Захар понечи да я поправи, но сви рамене и се отказа.

— Това са Спящите, госпожичке — тихо промърмори той и в този миг смелостта му, вече подложена на достатъчно изпитания, окончателно го напусна. Захар можеше да понесе много неща, но всичко си имаше граници и в живота на всеки гоблин настъпва момент, когато е принуден да изостави героичния си ентусиазъм и да побегне.

Захар-в-Чувал се обърна и побягна.

Мади се затича към светлината, прекалено въодушевена, за да обърне внимание на дезертьорството на Захар или на факта, че това всъщност изобщо не приличаше на дневна светлина. Тя бе хладна и сребриста като бледо небе преди летен изгрев. Беше слаба, но ослепителна. Мади виждаше как покрива стените на тунела с млечнобял блясък, как докосва късчетата слюда в скалата и осветява парата, която излизаше от устата й заради студения въздух.

Това беше пещера. Сега вече си личеше. Коридорът продължи да се разширява като фуния и накрая свърши и Мади, която мислеше, че вече се е нагледала на чудеса под Хълма, ахна от почуда.

Тази пещера нямаше край. Момичето се беше наслушало на приказки за големите катедрали на Края на Света катедрали колкото градове с кули от стъкло — и въображението му рисуваше подобие на тази гледка. Въпреки това необятността на мястото почти главозамая Мади. То представляваше бляскава шир от искрящ син лед, сводовете му бяха осеяни с хиляди причудливи висулки и ветрилообразни образувания и се извиваха до невъобразими висини, подпирани от прозрачни колони, широки колкото врата на обор.

Дъното на помещението се губеше в далечината, или поне така й се стори отначало, и светлината, сякаш уловена в древния лед, сияеше като звезден прах.

Мади дълго гледа със затаен дъх. В тавана имаше отвор към небето: сред пелената от мрак грееше ясно очертано късче луна. От пролуките в сводовете се отронваха ледени висулки, падаха стремглаво надолу и кристални прозрачни звънтяха над главата й. „Ако хвърля камък помисли си тя с внезапен ужас — или дори повиша тон…“

Но ледените висулки бяха най-малкото от хилядите чудеса в тази пещерна зала. Там имаше филигранни нишки, не по-дебели от паяжина, имаше стъклени цветя с листа от замръзнали снежинки, по стените блестяха сапфири и изумруди, необятният под беше по-гладък от мрамор и можеше да побере милион танцуващи принцеси.

А светлината — тя грееше отвсякъде чиста, студена и безмилостна. Когато очите й привикнаха, Мади видя, че е изтъкана от следи, може би хиляди, които се пресичаха и изпълваха свежия въздух. Никога, никога през живота си момичето не беше виждало толкова много следи.

Ярките им цветове бяха зашеметяващи. Богове, помисли си Мади, следата на Едноокия е ярка, на Локи — още по-ярка, но в сравнение с тези те са като свещи на слънце.

Смаяна, с ококорени очи, тя пристъпи навътре в пещерата. С всяка стъпка пред нея се разкриваха нови чудеса. Мади не можеше дъх да си поеме, не можеше да мисли от почуда. Изведнъж погледът й се спря на нещо, което в миг отклони вниманието й от всичко останало: ръбест блок син лед с тънки колони в четирите си края. Тя се вгледа и нададе вик, когато дълбоко в леда забеляза очертания, които не можеха да бъдат друго, освен…

Лице.