Джоанн Харрис - Рунически знаци

После свещеникът забрави всичко и заедно с останалите впери поглед надолу.

В краката на Екзаминатора зееше назъбен процеп в земята, дълъг около шестнайсет инча 3и може би три инча широк. Формата му като че ли не беше произволна — беше Ир , Основата, обърната — но Нат, който не познаваше Древното писмо, не разбра значението й.

— Аз разбих първия от деветте катинара — обяви Екзаминаторът с безизразния си глас. — Останалите осем са все още здрави, но този обърнат знак е най-важният.

— Защо? — попита Адам, за голямо удоволствие на Нат, защото самият той искаше да зададе същия въпрос, но не смееше от страх да не го вземат за невежа.

Екзаминаторът въздъхна тихо и нетърпеливо, сякаш да изтъкне невежеството на насъбралите се селяни.

— Виждаш ли този знак — този рунически знак? Той бележи входа към демонската могила. Още осем катинара трябва да се разбият, за да могат машините да влязат вътре.

— Откъде знаете, че няма друг вход към вътрешността на Хълма? — попита Дориан Скатъргуд, който стоеше наблизо.

— Има няколко входа — отговори Екзаминаторът, който видимо се наслаждаваше, макар че гласът му звучеше все така безизразно и презрително. — Първата защита на врага обаче е да затвори Хълма за всички външни лица. Да се окопае като заек, надушил ястреб. Така че сега, както виждате, Хълмът е запечатан. Няма изход от него, няма вход в него. Но както всеки ловец знае, понякога е от полза малките заешки дупки да се запълнят с пръст, преди да се заложи капан пред основния отвор. И накрая, когато отворим този вход — Екзаминаторът се усмихна хладно, — тогава, Парсън, ще ги изкараме навън.

— Говорите за… Доброто племе? — обади се глас зад гърба му.

Беше Лудата Нан от Ковачницата, може би единственият човек, помисли си Нат, който би дръзнал да говори открито за народа на Феерия — и то не пред кого да е, а пред Екзаминатор.

— Наричайте ги с името им, госпожо — отвърна Екзаминаторът. — Какво добро може да дойде от това зло място? Те са Фурии, деца на Огъня, и трябва да бъдат хвърлени в огъня, всички до един, докато Редът не възтържествува и светът не се очисти от тях завинаги.

Сред тълпата се разнесе одобрително мърморене, но Нат забеляза, че Лудата Нан мълчи, а няколко души изглеждат обезпокоени. И имаше защо: дори на Края на Света сили като тези на Екзаминатора бяха рядкост и чест, с която се удостояваха най-висшите и най-светите представители на духовенството. Торвъл Бишъп не би го одобрил, за старец като него такива неща бяха опасно близки до магията, която, разбира се, бе чудовищно дело, но Нат Парсън беше пътувал и видял свят и не можеше да сбърка едното с другото.

— Без децата обаче — упорстваше Нан. — Разбирам за гоблините, за Доброто племе, но нали няма да очистваме истински деца?

Екзаминаторът въздъхна.

— Децата на Огъня не са деца.

— Ох — изпъшка Лудата Нан облекчена. — Понеже Мади Смит я знаем от пеленаче и може да е малко дива, ама…

— Госпожо, Орденът ще реши.

— Хубаво, ама нали…

— Моля ви се, госпожице Фей — намеси се Нат. — Това вече не е местен въпрос — той изпъчи гърди. — С него се занимават Законът и Орденът.

— Словото? — попита Мади. — Искаш да кажеш, че то съществува?

— Разбира се, че съществува — отговори Шепнещият. — Според теб как бяха победени Аезир?

Мади никога не беше чела Добрата книга, но познаваше достатъчно добре книгите Бедствие и Покаяния от неделните проповеди на Нат Парсън. Само на Нат и на шепа ученици (до един момчета) се позволяваше да четат части от нея, а дори те можеха да четат само така наречените „отворени“ книги: Бедствие, Покаяния, Закони, Списъци, Съзерцания и Задължения.

Но някои части от Книгата бяха заключени със сребърни скоби, които не позволяваха страниците да се разгръщат, а ключът от тях висеше на гънка верижка на врата на Нат Парсън. От тези, както ги наричаха, Затворени книги никога не се четяха проповеди, но от Едноокия Мади знаеше имената на някои от тях.

Имаше Книга Аптекари, посветена на медицината. Книга Съчинителства, в която се съдържаха истории за Древните времена, Книга Откровение, която предричаше последното Очистване, и най-важната Книга Слова, където се изреждаха всички допустими заклинания (или кантики, както предпочиташе да ги нарича Орденът на Реда), предназначени за ползване от определен елит в часа на Очистването.

Но за разлика от останалите Затворени книги, Книга Слова беше заключена със златна скоба и бе единствената част от Добрата книга, затворена дори за енорийския свещеник. Той нямаше ключ за златния катинар и въпреки неколкократните си опити да го отключи досега не беше успял.