Джоанн Харрис - Рунически знаци

Спящите.

— Не. Не биха се осмелили.

В тревогата си Локи изрече това на глас и подплашени от звука, птиците литнаха с писъци от храстите. По той почти не ги забеляза. Бързо заслиза по ствола на дървото и земята наоколо се покри с листа и парчета кора. Разбира се, мислеше Локи, не биха се осмелили! Самият Генерал не беше стъпвал там — след Рагнарьок Один вече не можеше да очаква, че Спящите са в негова власт.

Освен ако не знаеше нещо неизвестно за Локи. Нов слух, предупредителен знак, поличба, която шпионите му не са успели да разгадаят. Може би все пак Один се беше осмелил.

Мислите бясно се щураха в главата му. Ако Спящите се бяха събудили, Локи със сигурност щеше да е разбрал. Пробуждането им щеше да отекне и да се усети в цялата Долна земя. Значи все още нямаше причини за паника. Генералът беше преди всичко тактик и не би рискувал да освободи Спящите, без предварително да се увери в абсолютната си власт над тях.

Но ако държеше в ръцете си Шепнещия…

Земята затрепери от далечно боботене. Може би идваше от машините, макар че за миг Локи почти можеше да се закълне, че долавя още нещо, някакъв трепет, който полази по долината като настръхване по козината на старо куче.

Той изтръпна.

Изключено! Все още има време…

Пробудеха ли се Спящите, с него беше свършено.

Ако обаче си върне Шепнещия…

Локи продължаваше да размишлява. Ако Мади е тръгнала към Спящите, разсъждаваше той, най-краткият път е под земята. Ще й трябват четири часа, за да стигне дотам — и ще има значителна преднина пред него — но той познава Долната земя по-добре от всеки друг. Има преки коридори през недрата на Хълма, за които никой друг не знае, и с повече късмет може би ще успее да й пресече пътя. Ако ли не, то поне може да е сигурен, че Один никога не би слязъл под земята. Така че Генералът ще се придвижва през долината към планините, което прави пътуването му двойно по-дълго и на места доста тежко. А през това време Мади и Шепнещият ще са сами.

Локи се усмихна. Знаеше, че в честна битка няма изгледи за успех, но той не беше свикнал да води честни битки и нямаше намерение тепърва да опитва.

Е, тогава…

С едно щракване на пръсти Локи образува Ир и се приготви да слезе в Долната земя.

Нищо не се случи.

Вратата, която трябваше по негова заповед да се отвори, остана запечатана.

Леко намръщен, Локи опита отново.

Вратата пак отказа да се отвори.

Локи започна да мята Турис , после Логр , Вода, и накрая Ур , Могъщия бик, руна с необуздана мощ, равносилна на гневен ритник по вратата.

Нищо не помогна. Вратата остана затворена. Локи седна на земята ядосан, озадачен и задъхан. Беше вложил в руните цялото си сияние. Дори ако вратата беше запечатана с магия, щеше да стане нещо.

Значи върху нея имаше някакъв щит. Той с всичка сила метна Бяркан .

Пак нищо не се получи. Нито проблясък, нито искрица. Вратата не беше запечатана, а сякаш изобщо я нямаше.

Онзи трус, каза си Локи. Беше решил, че се дължи на машините за копаене. Може и така да беше, но сега, като размишляваше за това, осъзна, че е сгрешил. Бил е отзвук от мощна магия, най-вероятно еднократна, и Долната земя е отвърнала с пълно отцепване за защита от всеки, който се опитва да проникне.

Той се замисли какъв вид действие би предизвикало такъв отпор.

Само едно му идваше наум.

Изведнъж Локи изпита страх. Беше откъснат от Долната земя, сам сред врагове от двете страни. Нямаше време, Спящите може би бяха вече будни и с всяка изгубена секунда Мади и Едноокият все повече се приближаваха един към друг. Изходът беше рискован, но Локи не виждаше друга възможност. Трябваше да ги последва през долината.

Той измърмори заклинание, образува Каен и Раедо и ако наблизо имаше свидетел, щеше да се смае, като види как младият мъж с набраздени от белези устни и тревожно лице се смалява, захвърля дрехите си и се превръща в кафява граблива птица: тя постоя секунда-две, огледа се с блестящите си, необичайни за птица очи и се вдигна във въздуха, описа два широки кръга над Хълма, гмурна се в потоците от топъл въздух и отлетя към Седемте спящи.

Разбира се, някой, който притежаваше дарбата да вижда, не би се заблудил дори за миг. Виолетовата следа беше прекалено ярка.

Нат Парсън примираше от удоволствие. Не само заради одеждите или церемонията, или съзнанието, че стои пред погледите на всички, величествено възседнал белия си кон, а до него Адам Скатъргуд държи кадилница в едната ръка и дебела църковна свещ в другата. Не беше и заради вниманието на посетителя от Края на Света, който го наблюдаваше (с възхищение, мислеше Нат) от мястото си в Окото на Коня. Не беше и заради благородното звучене на собствения му глас, който ехтеше над Хълма, нито заради рева на машините за копаене или дима от огньовете, или фойерверките за Ясния ден, които гърмяха и святкаха. Не беше дори заради факта, че онова досадно момиче най-после ще си получи заслуженото — и то, и Странникът от Външността. Не, всички тези неща бяха приятни, но щастието на Нат Парсън беше по-голямо.