Джоанн Харрис - Рунически знаци

Според слуховете на Края на Света имаше катедрали, високи колкото планини, големи колкото градове, където заседаваха Екзаминаторите, а техните ученици преписваха безкрайни призиви на безброй свитъци осветен пергамент.

На Края на Света господстваше Орденът на Реда, лошата кръв беше почти изцяло премахната, а разправата с гоблините и другите твари бе бърза и безмилостна. Ако на Края на Света се раждаше овца или крава с руническо клеймо, бързо се изтребваше цялото стадо, а ако — да пазят Законите — човешко дете се родеше с такова клеймо, тогава го отвеждаха и го поверяваха на грижите на Екзаминаторите и никой повече не чуваше за него.

Разказваха се и други истории за хълмове и могили, в миналото наречени на старите богове, изпразнени от първоначалните си обитатели и наново осветени в подготовка за Голямото очистване. Имаше и други, по-мрачни слухове за заловени демони, оковани със силата на Словото, демони, които пищяха, докато ги влачеха към бесилото или към кладата, които приличаха на хора, но всъщност бяха слуги на врага и следователно нямаха души, за да ги спасяват.

На Края на Света Молитвата беше задължителна, в неделите не се работеше, Служба имаше два пъти дневно и всеки, който отказваше да ходи — или показваше признаци на някакъв вид неестествено поведение, можеше да бъде подложен на разпит от Екзаминаторите или на Очистване, ако не се отречеше от навиците си.

Разбира се, мислеше Локи, Краят на Света е много далеч от долината на сънливата река Стронд. Но многобройните му шпиони все по-често говореха за идване на Екзаминаторите, а по Пътищата се носеше мълва, която стигаше и до Долната земя, че някои слухове и истории се разправят чак в Райдингс.

Истории за Словото, тази сила, дадена само на висшите духовници (макар че Локи винаги можеше да разпознае едно заклинание и според него техните проповеди бяха чисто и просто заклинания, скрити под нов пласт боя). Истории за Безименния, който, по думите в Книга Бедствие, е възкръснал от мъртвите на Края на Света и в час на нужда ще се завърне, за да спаси праведните и да покоси хулителите.

Локи не се съмняваше, че е в групата на хулителите. Заклеймен от новите богове като демон, презиран от старите богове като предател, положението му открай време не беше добро. Но сега бе изгубил Шепнещия — единствения коз в иначе слабата ръка — а без него не би могъл да сключи сделка, когато дойде часът на разплатата.

„Трябва да си го върна — мислеше Локи, — преди да е попаднал в ръцете на Генерала.“ Разбира се, Оракулът сигурно бе предсказал това и Мади беше нащрек. Но Локи още не беше победен. Той знаеше всички изходи от Хълма Червен кон и от скривалището си в гората можеше да следи бегълците, без никой да го забележи. Като не знаеше крайната им цел, в Долната земя лесно би могъл да ги изгуби в хилядите тунели, които прорязваха Хълма, но тук, в Горната земя, цветовете на Мади и на Шепнещия щяха да греят като фарове на мили околовръст. Вярно, това важеше и за неговите цветове, но въпреки всичко, мислеше той, рискът си струва. А и при първия признак за опасност Локи можеше да отвори вратата към недрата на Хълма и за секунди да се скрие под земята.

Зоркото му око огледа цялата долина от Хълма Червен кон до Фарнли Тайъс, от Фетълфийлдс оттатък Ковачницата чак до Хайндарфел, където далечен дим от запалена купа сено или огнище засенчваше хоризонта. Все още нямаше никаква цветна следа, но Локи беше сигурен, че Мади скоро ще се покаже. Той гледаше и чакаше, без да бърза, от десетилетия не беше идвал в Горната земя и въпреки важната си задача неволно се наслаждаваше на топлото слънце и на небесната синева.

Тази есен беше приятна, но сезонът почти отминаваше и скоро щеше да настъпи дълга мрачна зима. Локи я надушваше: дивите гъски бяха отлетели, нивите изглеждаха голи след оживения Месец за жътва и след изгарянето на стърнищата в подготовка за следващата сеитба. Където и да бяха намислили да се срещнат Мали и Один, в такова време те със сигурност нямаше да се осмелят да излязат от долината. Следобедното слънце все още беше топло, но във въздуха се долавяше хладен полъх, който скоро щеше да се превърне в лед и да настъпи дългото мудно петмесечие до пролетното събуждане.

Събуждане! Мисълта нахлу в главата на Локи с внезапна увереност и той се вцепени, впери поглед в задименото небе към далечния проход и към седемте възвишения, които ограждаха долината. Той знаеше, че за тези възвишения се носят много легенди. Някои от тях бяха разпространени от самия него с надеждата да отклонят вниманието от ледените зали под планините и от седемте страховити обитатели, които спяха под древните скали.