Джоанн Харрис - Рунически знаци

— Ние обаче трябва да излезем. Не можем ли да избегнем Хълма Червен кон?

— Можете, госпожичке, ама много се обикаля, чак оттатък Спящите, а пък…

— Добре. Значи ще е безопасно.

Безопасно, помисли си Захар. Безопасно! От споменаването на „безопасно“ и „Спящите“ в едно изречение — или дори в две съседни — му се прииска да зареве. Но тропотът горе напомняше за себе си, а освен него острият му слух долови и други звуци: тежки конски стъпки, скърцане на колела и откъслечно звънтене от сблъсък на метални предмети…

— Олеле — каза Захар.

— Какво?

— Като че ли се опитват да влязат — отвърна той смаян.

За петстотин години обсада (както я наричаше) никой от Хората не беше успял дори да открехне вратата към Долната земя, а ето че сега си пробиваха път, като трошаха скалата.

— На Капитана тая работа няма да му хареса — каза гоблинът. — Ама никак няма да му хареса.

В отдалечен край на Мечешката гора Локи още го мъчеше главоболие. Името му бе Пожар, Пожар бе и нравът му и в Долната земя той го прояви е пълна сила, захвана да кълне на всички езици, които знаеше, и да чупи множеството дребни ценни предмети, които му бяха подръка.

Знаеше, че е допуснал грешка. Беше подценил Мади — и неведнъж, което можеше да му бъде простено, а два пъти, което бе непростимо; беше проявил небрежност и самонадеяност, бяха го надхитрили — едно момиче! — и, разбира се, най-лошото беше, че то бе успяло да избяга с Шепнещия.

Шепнещият. Този трижди проклет скален къс. Именно преследването на Оракула, а не страхът от Хората на Хълма накара Локи да излезе от укреплението си, но сега, когато отново беше на сигурно място и наблюдаваше Хълма от едно високо дърво, той с безпокойство забеляза множеството хора, събрани край Окото на Коня.

Там бяха приставът, кметът с официалната си шапка, няколкостотин мъже и жени, въоръжени с вили и мотики (колко селско, помисли си Локи), шепа хлапета на различни възрасти, няколко машини за копаене, теглени от волове, а свещеникът, издокаран в церемониалните си одежди, на бял кон и съпровождан от ученика си, четеше на глас от Книга Бедствие.

Във всичко това нямаше нищо необичайно. От време на време сред Хората се забелязваше безпокойство, често след лоша реколта, мор по добитъка или епидемия от холера. Обикновено вината за всички беди се приписваше на създанията на Феерия и през годините тази легенда набираше сила, така че сега повечето селяни вярваха — начело с Нат Парсън — че Хълмът е свърталище на демони.

Локи не правеше нищо, за да обори това вярване. Страхът държеше хората на разстояние и когато организираха шествия срещу него (веднъж на двайсетина години) с хоругви, реликви и клетви да изгорят изчадията веднъж завинаги, те рядко се задържаха дълго там. Един-два дни и една-две зрелищни магии — обикновено бяха достатъчни да охладят евангелския им ентусиазъм. А и Окото впрочем беше добре заключено. Беше запечатано с руни и със сигурност можеше да устои на всеки опит на Хората да влязат.

Този път обаче Локи напук на себе си се чувстваше неспокоен. Машините за копаене бяха нещо ново, а за всичките години, които бе прекарал под Хълма, той не беше виждал толкова многобройно и добре организирано събиране. Нещо ги бе въодушевило повече от друг път. Може би грабеж? Дали гоблините не бяха отмъкнали нещо в негово отсъствие? Твърде късно Локи си даде сметка, че е трябвало да обръща повече внимание на събитията в Горната земя. Най-вече да наблюдава свещеника. Но както винаги трябваше да се занимава с Шепнещия. Това нещо като че ли притежаваше безгранична енергия и през годините Локи беше вложил по-голямата част от силата си в укротяването му. После дойде Мади и цялото му внимание изведнъж се насочи към нея.

И ето го резултата: тази ужасна неразбория.

Локи въздъхна. Едва ли имаше по-лош момент да се лиши от Шепнещия. Не защото се страхуваше чак толкова от селяните. Макар че сиянието му беше обърнато, това не го правеше безпомощен. Дори машините не представляваха кой знае каква заплаха: щяха да минат седмици, може би месеци, докато стигнат до него.

Това, от което се страхуваше, беше техният фанатизъм. Оставен на самотек, той се изтощаваше, но в подходящото време и със способен водач — такъв, който да го пробуди, да го подхранва, да го разпалва, да го поддържа с молитви и цитати за Бедствието…

Разбира се, Локи беше чувал приказките. От укреплението си в Долната земя той беше изградил добра мрежа от шпиони и през последните няколкостотин години слуховете от Края на Света се усилваха — слухове за Ордена на Реда, съставен от последователи на Безименния, за задълбочаващата се вражда между Хората и Фуриите и за последното и най-голямо Очистване, свещената война, която ще премахне Фуриите от лицето на Световете.