Джоанн Харрис - Рунически знаци

— Какво търсеше там? Не знам. Кроеше нещо то се знае, но беше слаб заради обърнатото си сияние. Обаче хитрецът си е хитрец, проклет да е, сигурно е знаел, че аз съм някъде наблизо…

— Знаел ли е? — попита Мади.

— Да, разбира се — изсъска Шепнещият. — Мислех си, най-после малко спокойствие, заспах вековен сън, а какво направи той? Събуди ме, проклетникът.

— Но откъде е можел да знае къде си?

Шепнещият запулсира с гневна светлина.

— Ами като се има предвид, че аз вече не мога, така да се каже, да се придвижвам сам, предполагам, че просто се е заровил в руините, докато…

— В какви руини? — попита Мади.

— На Асгард, естествено — сопна се Шепнещият.

Мади се ококори.

— Асгард? — попита тя.

Знаеше, разбира се, че по време на Рагнарьок Небесната цитадела е рухнала. Беше слушала толкова истории за това място, че почти й се струваше, че го е виждала с очите си — златните зали и Моста дъга, увиснал в небето.

Шепнещият се разсмя.

— Какво? Один не ти ли е казал? Този мост свършваше на Края на Света. Никой от Хората не знаеше за това, разбира се. Те не можеха да минат по него, виждаха го само когато едновременно валеше дъжд и грееше слънце и дори тогава го мислеха за природно явление, което се дължи на особеното съчетание на природни условия. Но Звездното куче — или Локи, както ти му казваш — знаеше, намери ме и ме донесе тук, в самия център на Световете, където се пресичат линии с голяма сила, с руни и хитрост ме окова и се закле, че ще ме освободи, ако му дам каквото иска.

— Знаех си — каза Мади. — Но какво е искал?

Шепнещият отново засъска:

— Искаше да възвърне истинския си облик. Искаше руната му да не е обърната. Ако това не стане, да ме използва, да ме продаде или на Аезир, или на Ванир, за да отърве жалката си кожа. Само че беше свършил работата си прекалено добре. Не можеше да ме извади от ямата. Силите, които ме бяха оковали — сили от Съня и Смъртта, и отвъд — ме държаха здраво и на него му оставаше само да ме пази, да се надява и да се моли никога да не се измъкна. И така стоях векове наред — Шепнещият сухо се изсмя — и ако това не ми дава право на отмъщение, тогава това ваше Ново време е още по-жалко, отколкото съм си мислил.

Те вече бяха стигнали горните нива и Мади все по-често се натъкваше на признаци на гоблинско присъствие. Цветовете им искряха по пътя, червеният пръстен под беше осеян със стъпките им. Когато установи, че освен това ги и чува, тя спря.

Това беше най-опасната част. Оттук нататък нямаше да има къде да се скрие. При дългото й изкачване по каменната стълба тя щеше да бъде в полезрението на всички за опасно голям период от време. Но Мади не знаеше друг път нагоре, всички коридори водеха към лабиринта от складове и хранилища, които запълваха недрата на Хълма, а под тях беше реката и потискащият мрак, от който нямаше изход.

— Защо спряхме? — попита Шепнещият.

— Тихо — каза Мади. — Мисля.

— Загуби ли се? Трябваше да го предположа.

— Не съм се загубила — отвърна момичето с досада. — Просто…

— Казвах ти да го убиеш — упорстваше Шепнещият. — Ако бях на негово място, щях да избързам напред, да заложа капан, да поставя гоблинска стража на всеки ъгъл…

— Добре, какво предлагаш? — тросна се Мади.

— Предлагам да го беше убила.

— Е, много ми помогна с това — каза тя. — Мислех, че си Оракул. Оракулите не предсказваха ли бъдещето или нещо такова?

Шепнещият грейна от нескрито презрение.

— Чуй ме, момиче. Боговете платиха — и то скъпо — за моето пророчество. Генералът ми даде окото си, ако не знаеш — но това беше много отдавна и така се бяхме спазарили. Що се отнася до теб…

— Няма да ти дам окото си — прекъсна го Мади.

— Да ме пазят боговете, момиче. За какво ми е притрябвало?

— Тогава какво искаш?

Шепнещият грейна още по-ярко.

— Слушай, дете — започна той, — харесваш ми. Харесваш ми и искам да ти помогна. Но сега трябва да ме слушаш. Да ме слушаш и да си вземеш поука. Твоят приятел Едноокият доста те е лъгал, за да те накара да стигнеш дотук. През последните седем години той грижливо ти е поднасял полуистини и заблуди, още по-чудовищни, поради факта че си такава…

— Какво искаш да кажеш, каква съм?

Шепнещият засия още по-ярко отпреди и сега Мади забеляза искрици руническа светлина, уловени като светулки във вулканичното стъкло. Те танцуваха, омайваха я и тя започна да изпитва приятно опиянение, сякаш беше пила топла бира с подправки. Това е магически чар, каза си момичето, пропъди приятното чувство и насочи пръсти във формата на Ир към Шепнещия, който продължаваше да свети самодоволно, както й се стори — сякаш беше казал нещо много остроумно.