Джоанн Харрис - Рунически знаци

Отново призова нещото в огъня и с вик, който отекна из цялата зала, дръпна мрежата заедно със сияещия й улов нагоре и навън от ямата.

Точно тогава гейзерът изригна.

Парата, огромен нагорещен чук от въздух, излезе с тласък от тясното гърло. За миг всичко побеля, мирисът на пране изпълни залата и Мади почувства как я обгръща горещо наметало. Но в този миг Локи се отдръпна назад и тя хвърли мрежата — не върху Шепнещия в огнения стълб, а право зад себе си, в лицето на Локи.

Той нямаше време да се предпази. Руните от Древното писмо светнаха и угаснаха — Наудр , Турис , Тир и Ос , Хагал и Каен , Иза и Ур . Мрежата падна и Локи се хвана в нея като риба, и накрая Аеск , руната на Мади, запрати Хитреца в другия край на залата в мига, когато огненият стълб изригна и върху двама им се посипа дъжд от пепел, сяра и късчета вулканично стъкло.

Изригването беше по-силно от досегашните. То тласна Мади на двайсет крачки по-нататък и тя падна зашеметена на колене. Зад нея гейзерът достигаше връхната си точка, въздухът се изпълни с пепел и сажди, навсякъде край нея се посипаха горящи камъни, на земята само на крачки от мястото, където стоеше, се сгромоляса нещо тежко.

— Локи! — гласът на Мади отекна пусто между мокрите степи.

Почти заслепена от нагорещената пара, тя легна задъхана зад една плоска скала. Непознатата магия беше изтощила сиянието й. Ако той я нападнеше сега, Мади нямаше да може да му отвърне с нищо повече от простичко заклинание.

— Локи! — извика тя.

Отговор не последва.

След минута изригването секна и залата се изпълни със серни изпарения. Мади рискува и надигна глава да се огледа, но в мътножълтата мъгла нищо не се виждаше.

После, когато мъглата се разсея и разкри нанесените поражения, Мади разбра. Част от тавана над тях се беше срутил. От ямата се издигаше купчина отломки, най-отгоре на купчината като юмрук в метална ръкавица лежеше огромен камък, от който стърчаха парчета сталактити.

А Локи?

А Шепнещият?

В разрушената зала нямаше и следа от тях.

Едва след няколко минути Мади успя да се изправи. Направи го колебливо, след като изтръска пепелта от косата си. Зрението й все още беше замъглено от взирането в огнената яма, лицето и ръцете я боляха, все едно бяха изгорели на слънце.

Земята вече не се тресеше и сега в залата цареше призрачен покой. От разрушения таван върху гигантската купчина камъни и отломки се сипеше прах, който пречеше на Мади да види мястото, където преди се намираха Локи и мрежата му.

„Поздравления, Мади — обади се безизразен глас в главата й. — Вече си убийца.“

— Не — прошепна тя ужасена.

Разбира се, намерението й съвсем не беше да го нарани. Тя само искаше да го отдалечи от себе си, да го задържи, докато призове Шепнещия. Но всичко стана толкова бързо. Нямаше време да прецени силата си. И ако сега по нейна вина Локи лежеше там отдолу, смазан под каменния юмрук…

А сега не само изпаренията от ямата затрудняваха дишането на Мади. Купчината камъни, която толкова приличаше на могила от Древните времена, сякаш почти изпълваше залата. Момичето бавно, неохотно тръгна към нея. Дълбоко в себе си то таеше частица надежда, че Локи може да е затрупан, но невредим, и затова трескаво започна да обръща по-малките камъни в напразно търсене на част от ръкав, на ботуш, на сянка…

Следа.

Това беше начинът! Мади чак се ядоса на своята недосетливост. С трепереща ръка оформи Бяркан и веднага я намери — огнената му диря не можеше да се сбърка. Няма две еднакви следи, а тази на Локи, също като на Едноокия, беше необичайно сложна и жива.

Жива!

Добрият следотърсач може да познае възрастта на вълка, който преследва, дали накуцва, колко бързо е бягал и кога е убил последната си плячка. Мади не беше толкова опитна, но забеляза късчета от мрежата и следи от мисловната руна, която беше запратила.

В тази последна руна се съдържаше огромна сила, достатъчна да събори тавана, докато Мади изваждаше Шепнещия от ямата. По пода още се виждаха частици от Аеск като късчета от избухнала бутилка с джинджифилова бира: ето къде беше паднала руната, която бе приковала Локи като пеперуда, докато таванът над главата му се срутваше.

И все пак…

Противно на всички очаквания, следата се отдалечаваше от купчината камъни. Не едва видима, не частична, а светла диря, бегла черта върху скалата, обагрена в онова характерно пламтящо виолетово.