Джоанн Харрис - Рунически знаци

(?)

(?)

… и отново падна в ямата.

Локи беше побягнал в огнения си облик и се беше скрил зад един камък. След малко възвърна естествения си вид. Лицето му беше поруменяло, косата му лъщеше от пот, а от дрехите му се носеше мирис на изгоряло. Въпреки това изглеждаше развеселен, на мъждивата светлина в очите му играеха причудливи пламъчета. Той се обърна към Мади.

— Видя го, нали?

Тя кимна неловко при спомена за това колко бързо нещото изскочи на повърхността и как светлината като че ли грейна през него, и как й извика…

— Това беше Шепнещият. Ох — изпъшка той, докато духаше в обгорелите си шепи.

— Но той е жив!

— Може и така да се каже.

Сега Мади виждаше колко усилия му е струвало това начинание: въпреки безгрижните си думи Локи трепереше, дишаше тежко, а цветовете му бяха помътнели.

— Той наистина не ме харесва. Макар че, ако трябва да бъда честен, не ми се вярва да обича, когото и да било от нас. А колкото до изваждането му, видя го какъв е. Ако Один иска да се допита до Оракула, ще трябва да го направи по трудния начин.

Последва мълчание, през което Мади съзерцаваше ямата, а Локи чакаше дишането му да се успокои. Тя предпазливо се изправи. Чувстваше как следващото изригване набира сили, под краката си по-скоро усещаше, отколкото чуваше разкъсването на огнената обвивка от огромния натиск.

— Какво правиш? — попита Локи. — Не чу ли какво ти казах преди малко?

Мади пристъпи към огнената яма. Долу клокочеше течна лава. Локи тръгна след нея — неловко, но добре го прикриваше, само цветовете му издаваха тревогата и умората му. Каквото и да беше направил с Шепнещия, то до голяма степен го бе лишило от сиянието му и Мади възнамеряваше да използва това предимство.

Тя застана на ръба на ямата.

— Внимавай къде стъпваш — небрежно подхвърли Локи, — освен ако не ти се ходи в Задгробния свят.

— Само секунда отвърна Мади и надзърна в огненото гърло.

Ямата се готвеше да изригне. Момичето усещаше миризмата на изпарения от горещо пране, чувстваше как парата пърли тънките косъмчета в носа й. Очите й горяха, ръцете й трепереха, докато оформяха руната Ир .

— Мади, внимавай — каза Локи.

В дъното на ямата нагорещеният въздух нададе рев при сблъсъка на подземната река с потока от клокочеща скална маса. След секунда парата щеше да скрие ямата, после, след още секунда, щеше да изригне стълбът от нажежен газ и пепел.

Мади се надяваше да е изчислила правилно времето.

Сега тя се мъчеше да запази равновесие на самия ръб на огнената яма. Камъните под краката й бяха хлъзгави от сяра и от подобни на стъкло наслагвалия от безбройните изригвания. Мади се опита да си спомни как го правеше Локи как стоеше на ръба като въжеиграч и ръцете му оформяха руни толкова бързо, че тя едва успяваше да ги види, преди да се изгубят в облака в краката му.

Той застана непосредствено зад нея, от близостта му кожата й настръхна, но Мади не посмя да се обърне — Локи не биваше да вижда какво с намислила. Вътре в ямата светлината на огнището се нажежи от оранжево до жълто, от жълто до почти бяло и докато напрежението се нагнетяваше, момичето с всички сили се съсредоточи върху Шепнещия.

Повикаш ли го, ще дойде при теб.

Мади го чувстваше, чуваше го в съзнанието си…

(?)

И на свой ред го повика, не с думи, а със сияние — онова, което Локи наричаше езика на Хаоса. Тя никога не беше учила този език и въпреки това усещаше как той я свързва с Шепнещия, как ги съединява като ноти на отдавна изгубен акорд.

Най-после в дълбините на ямата Мади съзря нещо подобно на шепа светлина, на сложна диаграма, в която много, много руни и следи се пресичаха и преплитаха в невъобразимо гъсти паяжини.

Мрежа, помисли си тя, и за втори път долови отговор блясък, зов — от предмета в ямата. Мрежа, същата като онази, която Локи използваше за лов на риба…

(!)

И тази мрежа Мади се надяваше да използва срещу него. Но руните на Локи не играеха честно: те се гърчеха и се мятаха между пръстите й. Наудр , Връзващият, Турис , Трънливата, Тир , Воинът, Каен , Пожар, Логр , Вода, Иза , Лед.

Руните на Локи — неговият капан. Дори докато ги оформяше с ръце, Мади усещаше как шават, как лукаво се измятат и дебнат тя да се разсее.

— Мади! — отекна гласът на Локи зад нея и не й трябваха руни, за да долови страха му.

Ръката му докосна рамото й: Мади се олюля с неприятното усещане за ямата в краката й. Едно побутване, помисли си тя…