Джоанн Харрис - Рунически знаци

Тя беше тънка, което подсказа на Мади, че Локи е опитвал да се скрие, но или е бил прекалено слаб, за да заличи цветната си следа, или падащите камъни са му попречили да се съсредоточи, защото линията безпогрешно водеше към отвора на пещерата.

Там го и намери. Беше паднал зад една скала с вдигната ръка, за да закрие лицето си, пръстите му все още стърчаха във формата на руната Ир , Защитника. Той лежеше съвсем неподвижно, на скалата зад него имаше и кръв — обезпокоително много.

Сърцето на Мади бавно натежа. Тя коленичи разтреперана и протегна ръка да докосне лицето му. Видя, че кръвта идва от малка цепнатина над веждата му. Или го беше ударил камък, докато е бягал, или от падането бе изгубил съзнание. Във всеки случай поне беше жив.

В пристъп на облекчение Мади се разсмя с цяло гърло, но когато чу как гласът й зловещо отекна в разрушената зала, млъкна.

Каза си, че Локи е жив и щом се опомни, ще стане двойно по-опасен отпреди. Това беше неговата територия. Не се знаеше с какви ресурси разполага. Мади трябваше да се махне от тук, и то бързо.

Тя се огледа. В залата все още се носеше задушливата миризма от огнището, но поне вече не валяха отломки и въздухът беше станал по-прохладен. Сега Мади виждаше, че се е отървала на косъм: в краката й се въргаляше светещ къс вулканично стъкло с големината на свинска глава, долетял откъм ямата и паднал на сантиметри от нея.

Тя трескаво обмисли положението си. Не изглеждаше добро: беше се провалила, беше загубила Шепнещия, силите й бяха изтощени и се намираше вдън тунелите на Долната земя на много коридори и галерии разстояние от земната повърхност.

И все пак, помисли си Мади, планът не беше лош. Трябваше да даде резултат. За секунда двамата установиха връзка. Шепнещият като че ли отвърна на нейния зов. Тя почти успя, но както казваше Лудата Нан, с „почти“ не се печели битка.

Мади отчаяно се огледа наоколо. Какво да прави сега?

— Убий го — обади се глас зад гърба й.

Тя се сепна и се обърна.

— Давай. Той си го е заслужил.

Беше мъжки глас, сух и загрижено неодобрителен като на Нат Ларсън по време на проповед. Но наоколо никой не се виждаше, само огнището пое дъх, мракът стана по-плътен и леко се обагри в червено.

— Къде си? — попита Мади.

— Хайде, убий го — отново се разнесе гласът. — Ще направиш услуга на Световете. Никога няма да имаш друг такъв сгоден случай.

Мади погледна наляво и надясно, но не видя никого.

Нима си въобразяваше? Толкова ли беше зашеметена от дима и изпаренията? Някъде дълбоко в съзнанието й тихо, но упорито гласче й подсказваше да бяга, защото гейзерът отново ще изригне, а тя вече е отровена от изпаренията от ямата и ще припадне, ако не излезе на чист въздух, но в момента това не й се струваше важно. Толкова по-лесно беше да не обръща внимание, да затвори очи, да не мисли за нищо.

— Стига — рязко се обади гласът. — Малоумна ли си? Погледни надолу, момиче, надолу!

Мади сведе очи.

По-ниско.

— Но тук няма нищо… — понечи да каже тя, после млъкна и с разширени очи най-после видя — наистина видя — нещото, което беше паднало почти в краката й и все още светеше от горещината на огнената си люлка.

— Ох — най-после каза Шепнещият с раздразнение. — А сега ако можеш да понесеш още известно натоварване, поне сритай този мошеник от мен.

Доколкото бе известно, никой досега не беше нито правил карта, нито пресмятал броя на коридорите в недрата на Хълма Червен кон. Дори Капитанът не ги знаеше всичките. В продължение на векове беше използвал това място за скривалище и за склад за гоблинска плячка, но той не беше нито архитект на Хълма, нито пазач на тайните му.

Говореше се, че ако слезеш достатъчно надълбоко, по река Стронд можеш да стигнеш чак до Задгробния свят и до Черната крепост, разположена на двата бряга на река Сън, но това никой не знаеше със сигурност, освен може би Капитанът, а всеки гоблин, който беше толкова глупав да го пита за подробности, щеше да си получи заслуженото наказание.

Захар-в-Чувал не беше глупав. Обаче бе любопитен — може би по-любопитен, отколкото беше безопасно — а се бе натъкнал на доста интересни неща, които гореше от желание да проучи. Като се започне от онова момиче, което научи истинското му име и което слезе в дълбините, където никой гоблин не стъпваше, но където понякога изчезваше Капитанът и се връщаше ядосан и вмирисан на дим.

После и събитията в Горната земя. При обичайни обстоятелства Захар не би се заинтересувал от тях. Гоблините не обичат неприятностите, освен когато самите те ги създават, а необичайното оживление на Хълма Червен кон заради отрядите и енорийския свещеник, които смущаваха спокойствието в околността, по всяко друго време би го принудило да стои на сигурно място под земята.