Джоанн Харрис - Рунически знаци

Адам хвърли бърз поглед през рамо. На Хълма имаше вече четири машини за копаене, гигантски винтове от дърво и метал, всяка теглена от два вола. От четирите ями, които копаеха — по две във всеки край на Коня, хвърчаха буци червена глина. Около тях копитата на животните бяха издълбали такива дълбоки бразди в пръстта, че очертанията на Коня едва се различаваха, но въпреки това Адам виждаше, че входът е все така здраво запечатан.

Бум-бум-бум!

За пореден път една от машините удари на камък. Воловете продължаваха да теглят и да мучат. Нат Парсън извиси глас, за да заглуши механичното скърцане. Измина минута, после втора. Воловете все така дърпаха, винтът направи половин оборот, след малко се чу „тряс“ и механизмът се откачи.

Двама мъже отидоха при воловете. Трети скочи в дупката, за да огледа повредата на винта. Останалите машини продължиха неумолимо да бръмчат. Нат Парсън като че ли не се разтревожи от неуспеха. Екзаминаторът го беше предупредил, че тази работа може да отнеме време.

Дълбоко в тунелите на Долната земя Мади чувстваше глад и умора и търпението й се изчерпваше. Коридорът беше невзрачен, вървяха по него от часове и от полумрака и равномерното полюшване на тялото й, при всяка стъпка започваше да й прилошава.

Захар се цупеше, откакто разбра, че от него се очаква да върви с нея чак до Спящите.

— Колко още остава? — попита Мади.

— Знам ли — сърдито отвърна той. — Кога съм ходил чак дотам? И ти нямаше да идеш, ако знаеше какво е.

— Защо не ми кажеш? — отсече момичето, като едва се удържа да не го залепи за стената с една мисловна мълния.

— Как би могъл да ти каже? — обади се Шепнещият. — Той не знае друго, освен легенди и приказки. Средства, използвани от невежите, за да забавляват глупаците и да заблуждават лековерните.

Мади въздъхна.

— Предполагам, че и ти няма да ми кажеш.

— Защо? — отвърна Шепнещият. — Нали ще разваля изненадата?

И те продължиха да вървят по коридор, който миришеше на кисело и застояло и им се стори безкрайно дълъг (макар че всъщност дължината му беше три-четири мили). Когато излязоха от Хълма, боботенето на машините отслабна, но и тримата чуха последвалия странен трясък и усетиха хладния трепет, който разтърси гранитния пласт над главите им.

Мади спря.

— Какво беше това?

Звук от магия, помисли си тя. Характерното потреперване като след земетресение — но много по-оглушително, много по-силно от всяко заклинание, което беше виждала.

Шепнещият блесна като око.

— Ти знаеш, нали? — попита го Мади.

— О, да — отговори той.

— Какво беше?

Шепнещият грейна самодоволно.

— Това, драга моя — каза той, — беше Словото.

Нат Парсън едва сдържаше въодушевлението си. Беше чувал за него, разбира се — всички бяха чували — но никога не го бе виждал в действие и резултатът беше по-великолепен и по-зловещ, отколкото бе очаквал.

На Екзаминатора беше необходим повече от час молитви, за да се подготви. Дотогава Хълмът вече се тресеше от дълбок тътен, който сякаш неусетно прониза тъпанчетата на Нат. Селяните го почувстваха и настръхнаха, разтрепериха се, започнаха да се смеят без причина. Дори воловете го усетиха, замучаха и източиха шии в яремите, докато машините продължаваха да копаят, а Екзаминаторът с блеснало от пот бледо лице, с набраздено от умора чело и целият разтреперан протегна ръка и заговори.

Никой всъщност не чу думите му. Словото не се чува, макар и всички после да твърдяха, че са почувствали нещо. Едни плачеха. Други пищяха. Трети като че ли чуваха гласове на отдавна умрели хора. Четвърти изпитаха екстаз, който им се стори почти непристоен — почти противоестествен.

Локи го долови от Мечешката гора, но в стремежа си да зърне Мади и Шепнещия взе треперенето — и последвалия трясък — за резултат от работата на машините на Хълма.

Едноокият го почувства като внезапно нахлуване на спомени. Спомени за сина му Балдер, загинал от стръкче имел, за вярната му жена Фриг, за сина му Тор — всички отдавна изгубени, чиито лица рядко се мяркаха в мислите му.

Хълмът потрепери като при събуждане и накара косите на Нат да настръхнат. Последва трясък, подобен на гръмотевица.

О, Закони, каква мощ!

— О, Закони — каза той.

Екзаминаторът беше единственият, който като че ли не се вълнуваше от събитията. Всъщност Пат забеляза, че гостът изглежда почти отегчен, сякаш това бе нещо всекидневно и малко натоварващо, не по-занимателно от разкопаване на гнездо на невестулка.