Джоанн Харрис - Рунически знаци

Всъщност при последния опит, когато пъхна в златния катинар кожарско шило, той започна обезпокоително да свети и неприятно да се нагорещява, след което Нат повече не посмя да го докосне. Можеше да познае кога един катинар е омагьосан (много приличаше на омагьосания рунически знак, който момичето на Смит беше надраскало на вратата на църквата) и макар че недоверието на висшестоящите към него го изпълваше с разочарование, той знаеше, че е по-добре да не оспорва решението им.

Мади знаеше всичко това, защото когато беше на десет години, Нат я помоли да свали катинара, като й каза, че е загубил ключа, а трябва да провери нещо в Книгата за нуждите на енорията.

Мади му отказа със злорадо задоволство:

— Мислех, че на момичета не се позволява да пипат Добрата книга — скромно отвърна тя, като го наблюдаваше изпод миглите на спуснатите си клепачи.

Вярно беше: само преди седмица Нат го спомена в проповед, в която заклейми лошата кръв, недисциплинираните навици и слабия интелект на жените като цяло. След такъв довод той, разбира се, не посмя да настоява повече и Книга Слова остана затворена.

Това по никакъв начин не стопли чувствата на Нат към Мади, всъщност от този момент нататък неприязънта му към нея се превърна в омраза и той започна да дебне за нещо, което да оправдае изпращането на дръзката, хитра дъщеря на Джед Смит на официален разпит пред Екзаминаторите.

— Но свещеникът не разполага със Словото — каза Мади. — Само Екзаминатор би могъл… — тя млъкна и погледна Шепнещия. — Екзаминаторите! — промърмори момичето смаяно. — Той е повикал Екзаминаторите!

„Не кралете, а историците управляват света.“ Едноокият често повтаряше тази пословица, но дори Мади не си даваше сметка колко вярно е това.

Орденът на Екзаминаторите беше учреден преди петстотин години в Отдел „Архиви“ на големия Университет на Края на Света. Разбира се, нямаше къде другаде да стане. Краят на Света открай време беше центърът на всичко. Той бе финансово средище и дом на краля, там се намираше Събранието и голямата катедрала „Свети гроб“, а се говореше, че в Отдел „Архиви“ има библиотека с над десет хиляди книги — поезия, научни и исторически съчинения, грехоматики — до които имат достъп само сериозни учени, професори, магистри и други високопоставени представители на науката.

В онези дни Екзаминаторите бяха чисто и просто университетски служители. Те бяха съвсем светски люде и Екзаминационните им разпити представляваха обикновени писмени изпитвания. Но след Бедствието и настъпилите мрачни времена Университетът стана символ на Реда. Постепенно влиянието му нарасна. Написани бяха истории, направени бяха изводи, някои опасни книги бяха скрити. И кротко, плавно властта премина в други ръце. Не в тези на крале или на воини, а на Отдел „Архиви“ и на малката клика от историци, академици и теолози, които се самоназначиха за единствени хроникьори на Бедствието.

Добрата книга беше венецът на техния труд: история на света, почти унищожен от силите на Хаоса, каталог на световното познание, на науката, мъдростта и медицината, както и списък от заповеди, с които да се подсигури неизменният триумф на Реда в бъдеще, независимо от събития и обстоятелства.

Така бе положено началото на Ордена на Реда. Не точно духовници, не точно учени, макар че притежаваха белези и на едните, и на другите, с течение на времето членовете му придобиваха все по-голяма власт и към края на първи век от Бедствието правомощията им вече се простираха далеч извън пределите на Университета в заобикалящия го свят. Те ръководеха образованието и се грижеха за това ограмотяването да бъде достъпно за свещениците, техните ученици и членовете на Ордена. Думата „Университет“ беше заменена с термина „Вселенски град“ и колкото повече години минаваха, толкова повече хората забравяха, че някога е съществувал свободен достъп до книгите и до учението, и започваха да вярват, че никога не е било различно от сега.

Оттогава Орденът се разрастваше и разрастваше. Ликът на краля стоеше върху монетите, но Орденът му казваше колко монети да сече, Орденът управляваше Събранието, на негово подчинение бяха войската и полицията. Членовете му бяха изключително богати, имаха властта да отнемат земя и имущество от всеки нарушител на Закона и постоянно вербуваха нови членове. Най-често сред свещениците, но приемаха и ученици от тринайсет години нагоре и тези младежи, които се отказваха от имената си и напускаха семействата си, често ставаха най-ревностните им последователи и неуморно се издигаха в йерархията с надеждата, че един ден ще бъдат достойни да получат ключа към Книга Слова.