Джоанн Харрис - Рунически знаци

Но Хел седеше в своята цитадела и никакви викове и молби не можеха да я убедят да се покаже навън.

И така, всички стояха потънали в размисъл — жалките оцелели, Аезир и Ванир, бледи, контузени и скърбящи.

„Така ли трябваше да завърши всичко? — помисли си Мади. — Генералът е мъртъв, равновесието е възстановено, Редът е заличен, а ние, ланските богове, стоим като просяци на брега на Сън и чакаме — какво чакаме?“

Тя погледна нагоре, ядосана на сълзите, които всеки момент щяха да рукнат. И видя…

Боговете, всеки в истинския си облик, всичките дванайсет, застанали като стълбове от цвят и светлина, героите и героините на Древните времена. И както гледаше, сълзите започнаха да се стичат по лицето й — лицето на Мади Смит, която никога не плачеше — и в този миг на скръб и несигурност тя почувства внезапен и неочакван прилив на радост.

Мади беше самотно дете, играеше сама, странеше от другите, всяваше омраза и страх дори у собствените си съселяни, дори у баща си и сестра си. За всичкото време, прекарано в Малбри, тя намери приятел само в лицето на Едноокия, и то за няколко дни в годината. Никога не бе очаквала, че нещата ще се променят, винаги си беше представяла, че ще умре сама, непозната и необичана, без приятели, без деца, без баща.

Но тези, които стояха на брега на реката…

Пред очите й Ванир пристъпваха един по един да отдадат последна почит. Стражът, Жътварят, богът на морето, Лечителката, Поетът, Ловджийката, богинята на желанието бавно се изреждаха да отправят поздрав към малката лодка, докато реката я отнасяше, и да хвърлят своите руни за късмет и защита в река Сън.

А после дойдоха Аезир. Всички се изредиха: Гръмовержецът, Майката, богинята на плодородието, Воинът, Хитрецът…

Това беше нейното семейство. Там бяха баща й и баба й, съюзниците и приятелите й. Те споделяха нейната скръб, бяха свързани с нея, както и тя с тях, и Мади осъзна — внезапно и без всякакво съмнение — че каквото и да се случи, в добри и в лоши времена те ще бъдат заедно.

„Това не е краят — помисли си тя. — Тази битка се е водила неведнъж и ще се води още много пъти. Кой знае какъв нов облик ще приеме врагът? И кой знае как ще завърши следващия път?“

Мади знаеше само, че иска да участва — че вече участва, независимо дали го иска или не — тъй както листата и корените на Световното дърво са част от равновесието на Реда и Хаоса. Всичко беше свързано: скръбта и радостта, изцелението и загубата, началото и краят и всичките сезони между тях.

Редът беше победен, поне засега. Но щеше да има други врагове, други претенденти, които да застрашат равновесието. Имаше цитадела за построяване — някогашният Асгард — приятелства за завързване, брат за намиране и цял свят от легенди за преоткриване и разказване.

Едноокият щеше да разбере Едноокият, който събираше приказки, сякаш бяха ножчета, пеперуди или камъчета. Защото разказвачът на приказки никога не умира, а продължава да живее в приказките докато има хора, които да ги слушат.

Орденът на Реда го знаеше — затова бе забранил приказките и книгите — и първото, което Мади възнамеряваше да направи, беше да промени този Закон и да освободи всички хора в Малбри и околностите, да ги освободи от спането и да им позволи да сънуват…

Защото Мади знаеше, че там, където Хората сънуват, боговете винаги са наблизо. И се усмихна при спомена за нещо, което Едноокият й беше казал някога, по времето, когато тези неща изглеждаха далечни и недостижим и като самия Асгард.

Всичко, което може да бъде сънувано, е истина.

Реката Сън, също като Световното дърво, има много разклонения, много маршрути. В Долната земя тя се съединява със Стронд и прониква в Горната земя. Извира изпод Хълма Червен кон и поема към Мечешката гора, и струйка по струйка тече под планините, по долините, през тресавищата, оттам към Края на Света и накрая се влива в Единното море — мястото, откъдето са дошли всички неща и където може би един ден ще се завърнат.

„Търси ме в сънищата“ — беше казал той.

И Мади се усмихна, докато гледаше как горящата лодка се носи по реката и се изгубва в далечината.

Отправям сърдечни благодарности към верните воини, които бяха неотлъчно до мен във всичките приключения и злочестини, сполетели тази книга. На Дженифър и Пени Лутлън, на Питър Робинсън, на Крисчън, който пръв я прочете, на Филипа Дикинсън, на фантастичните ми редактори Сю Кук и Нанси Сиско, на Дейвид Уайът за илюстрациите и на Рейчъл Армстронг за рекламата. На личната ми секретарка Ан, която организира живота ми, на Марк, който организира уебсайта, и на Кевин, който организира всичко останало. Преди всичко благодаря на дъщеря си Анушка, която четири години непрестанно ме врънкаше, докато не завърших тази история за нейно пълно удовлетворение…